– Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?
– Надявам се да можете. Казвам се Грис.
– Грис? Вие ли сте Грис?
– Алисия Грис. От звеното на Леандро Монталво. А вие сигурно сте Варгас.
Мъжът кимна неопределено.
– Не ми бяха казали...
– Сюрприз в последния момент – рязко рече тя. – Нуждаете ли се от няколко минути, за да се съвземете?
Полицаят дръпна за последно от цигарата и изгледа внимателно Алисия през димната струя.
– Не.
– Прекрасно. Откъде искате да започнем?
– Очакват ни във вилата в Сомосагуас. Ако нямате нищо против.
Тя кимна. Варгас хвърли угарката на бордюра и заобиколи колата. Алисия се настани на седалката на пасажера. Той седна зад волана и се вторачи пред себе си, държейки ключовете в скута си.
– Чувал съм много неща за вас – подхвърли Варгас. – Не си ви представях толкова... млада.
Алисия го изгледа студено.
– Това няма да е проблем, нали? – попита полицаят.
– Проблем ли?
– Вие и аз – уточни Варгас.
– Не виждам защо.
Той я гледаше по-скоро с любопитство, отколкото с недоверие. Алисия му отвърна с една от онези сладки и лукави усмивки, които толкова дразнеха Леандро. Варгас цъкна с език и подкара автомобила.
– Хубава кола – отбеляза Алисия след малко.
– Бонус от ръководството. Приемете го като знак, че вземат случая на сериозно. Вие шофирате ли?
– В тази страна е трудно дори банкова сметка да си открия без разрешението на съпруг или баща – отвърна Алисия.
– Разбирам.
– Позволете ми да се усъмня.
Известно време пътуваха в мълчание. Варгас сегиз-тогиз ѝ хвърляше кòси погледи, които тя се преструваше, че не забелязва. Методичният оглед на полицая ѝ правеше рентгенография, възползвайки се от светофарите и пешеходните пътеки. Когато се озоваха в задръстване по средата на „Гран Виа“, Варгас извади изящна сребърна табакера и я подаде отворена на Алисия. Вирджински тютюн, вносен. Тя отказа. Варгас пъхна цигара между устните си и я запали с позлатена запалка – марка „Дюпон“, бе готова да се закълне Алисия. Той явно имаше слабост към красиви и скъпи неща. Докато полицаят си палеше цигарата, Алисия забеляза, че наблюдава събраните ѝ в скута ръце – може би търсеше брачна халка. Самият Варгас носеше халка с внушителен размер.
– Имате ли семейство? – попита полицаят.
Алисия поклати глава.
– А вие?
– Женен съм за Испания – отвърна той.
– Образцов избор. А халката?
– Спомен от други времена.
– Няма ли да ме попитате защо човек като мен работи за Леандро?
– Това касае ли ме?
– Не.
– Именно.
Отново настъпи неловко мълчание, когато оставиха зад себе си оживения трафик на центъра и се отправиха към Каса де Кампо13. Очите на Варгас продължаваха да я изучават на части. Имаше студен, металически поглед, сивите му ириси блестяха като току-що изсечени монети. Алисия се зачуди дали, преди да изпадне в немилост, нейният другар по неволя е бил предан сподвижник, или обикновен наемник. Първите изпълваха всички съсловия на режима и се множаха като гнойни циреи, криейки се зад знамена и лозунги; вторите не вдигаха шум, но благодарение на тях функционираше машината. Алисия се запита колко ли хора бе очистил по време на службата си в корпуса, дали живееше с угризения, или вече бе изгубил бройката. А може би с появата на белите коси се бе пробудила съвестта и това бе объркало кариерата му.
– За какво мислите? – попита Варгас.
– Чудех се дали харесвате работата си.
Той се изсмя през зъби.
– Няма ли да ме попитате дали аз харесвам моята? – подхвърли Алисия.
– Това касае ли ме?
– Вероятно не.
– Именно.
Тъй като разговорът явно не вървеше, Алисия извади досието от плика, който ѝ бе дал Хил де Партера, и се зае да го прегледа. На пръв поглед не съдържаше кой знае какво. Бележки от агентите. Показанията на личната секретарка на министъра. Две страници, посветени на предполагаемия неуспешен атентат срещу Валс, общи приказки от процедурен характер от двамата инспектори, завели случая, и откъси от служебното досие на Висенте Кармона, телохранителя на Валс. Или Хил де Партера проявяваше още по-малко доверие, отколкото бе загатнал Леандро, или елитът на неговия отдел само си бе чоплил носа през последната седмица.