– Нещо повече ли очаквахте? – попита Варгас, прочел мислите ѝ.
Алисия се загледа в дърветата на Каса де Кампо.
– Не очаквах нещо по-малко – промълви тя. – С кого ще се срещнем сега?
– С Мариана Седò, личната секретарка на Валс през последните двайсет години. Именно тя е подала сигнал за изчезването на министъра.
– Твърде дълга служба за една секретарка – отбеляза Алисия.
– Злите езици разправят, че тя е нещо много повече от това.
– Любовница?
Варгас поклати глава.
– Струва ми се, че предпочитанията на доня Мариана клонят към другия бряг. Говори се, че всъщност тя е управлявала кораба и че в кабинета на Валс нищо не се е правело или решавало без нейно съгласие.
– Говори се също така, че зад всеки лош мъж винаги стои една още по-лоша жена.
Варгас се усмихна.
– Аз пък тази поговорка не съм я чувал. Впрочем предупредиха ме, че сте малко непочтителна.
– За какво още ви предупредиха?
Варгас се извърна и ѝ намигна.
– Кой е Ендая? – попита изведнъж Алисия.
– Какво казахте?
– Ендая. Кой е той?
– Родриго Ендая?
– Предполагам.
– Защо искате да знаете?
– От знание глава не боли.
– Монталво споменавал ли е Ендая във връзка с този случай?
– Да, името му изникна по време на разговора. Кой е той?
Варгас въздъхна.
– Ендая е един касапин. Колкото по-малко знаете за него, толкова по-добре.
– Вие познавате ли го?
Той не отговори на въпроса. През останалата част от пътя не размениха нито дума.
7
Почти петнайсет минути се движиха по авенюта, из които сновеше цял полк градинари в униформи. Най-сетне се появи булевард с кипариси, който водеше към решетестата врата на Вила Мерседес. Небето бе добило оловен оттенък, а предното стъкло на колата бе опръскано със ситни капчици дъжд. Един прислужник чакаше до вратата на имота и я отвори, за да ги пусне да минат. Отстрани имаше будка с въоръжен с пушка пазач, който отговори с кимване на поздрава на Варгас.
– Идвали ли сте вече тук? – попита Алисия.
– Идвах няколко пъти от миналия понеделник насам. Ще останете очарована.
Колата се носеше плавно по покритата с фин чакъл алея, която лъкатушеше между горички и изкуствени езерца. Алисия гледаше градините със статуи, фонтаните и увехналите рози, които се ронеха под есенния вятър. Сред храстите и посърналите цветя личаха релсите на влак в естествен мащаб. Към края на имота се виждаше нещо, наподобяващо миниатюрна гара. Парен локомотив и два вагона чакаха на перона под ситния дъждец.
– Играчка за дъщерята – поясни Варгас.
След малко пред тях изникна силуетът на главната сграда – пищен дворец, който сякаш бе създаден, за да всява у посетителя страх и чувство за нищожност. От двете му страни се издигаха две големи къщи; деляха ги стотина метра. Варгас спря колата пред стълбището, което водеше към парадния вход. В подножието ги чакаше иконом с униформа и чадър в ръка, който им даде знак да се отправят към една постройка на петдесетина метра от къщата. Варгас пое по алеята, която водеше към гаражите, и Алисия можа да разгледа по-добре основното жилище.
– Кой плаща за всичко това? – попита тя.
Варгас сви рамене.
– Вие и аз, предполагам. А може би и госпожа Валс, която наследи състоянието на господин баща си, Енрике Сармиенто.
– Банкерът?
– Един от банкерите на кръстоносния поход, както пишеха вестниците – уточни Варгас.
Алисия си спомни, че е чувала Леандро да споменава Сармиенто и група банкери, които финансирали националистите по време на гражданската война, като им заемали предимно парите на победените – взаимноизгодна сделка.
– Доколкото зная, съпругата на министъра е болна – рече Алисия.
– Болна е образно казано...
Пазачът на гаража отвори една от големите порти и им даде знак да вкарат колата вътре. Варгас свали предното прозорче и пазачът го позна.
– Оставете я където желаете, шефе. И ключовете, ако обичате...
Варгас кимна и влезе в гаража – постройка със съединени сводове, поддържани от колони от ковано желязо; краят ѝ чезнеше в бездънен мрак. Имаше дълга редица от луксозни автомобили, чиито лъскави хромирани повърхности се губеха в безкрая. Варгас намери празно място до един кадилак. Пазачът, който ги бе последвал, отправи одобрителен жест.