– С хубава кола сте днес, шефе – отбеляза той, когато слязоха от автомобила.
– Заради госпожицата началниците ми дадоха форда – рече Варгас.
Пазачът изглеждаше като нещо средно между хомункулус и мишле и сякаш се крепеше в синия си гащеризон благодарение на вързоп мръсни парцали, висящи от колана му, и на слой смазка, който го предпазваше от стихиите. След като огледа щателно Алисия от глава до пети, той се преви в поклон; после, мислейки, че тя няма да забележи, смигна съучастнически на Варгас.
– Голям образ е този Луис – заяви Варгас. – Струва ми се, че живее тук, в самия гараж, в един сайвант в дъното.
На път към изхода минаха покрай Валсовата музейна колекция на колела, докато зад гърба им Луис лъскаше форда с парцал и плюнка, любувайки се същевременно на плавната походка на Алисия и на изящно очертаните ѝ глезени.
Икономът излезе да ги посрещне и Варгас отстъпи на младата жена предложения чадър.
– Надявам се, че пътуването ви от Мадрид е било приятно – рече мъжът тържествено. – Доня Мариана ви очаква.
Икономът имаше онази студена и леко снизходителна усмивка на професионалните прислужници, които с годините си внушават, че знатното потекло на господарите им е обагрило и тяхната кръв в синьо и им е дало привилегията да гледат отвисоко на останалите. Докато вървяха към главната сграда, Алисия забеляза, че той я оглежда крадешком, опитвайки се да отгатне по жестовете и облеклото ѝ каква е нейната роля в представлението.
– Госпожицата ваша секретарка ли е? – попита икономът, без да откъсва очи от Алисия.
– Госпожицата е мой началник – отвърна Варгас.
Слугата и надменната му осанка сякаш се смалиха с жест, достоен да бъде поставен в рамка. През остатъка от пътя той не обели дума и не вдигна поглед от обувките си. Главният вход водеше към голямо фоайе с мраморен под, от което се разклоняваха стълбища, коридори и галерии. Алисия и Варгас последваха иконома до един салон за четене, където ги чакаше, обърната с гръб към вратата и с лице към дъждовната градина, една жена на средна възраст. Щом ги чу, че влизат, тя веднага се извърна към тях с ледена усмивка. Икономът затвори вратата и се оттегли, за да се отдаде на краткотрайното си изумление.
– Аз съм Мариана Седо, главната секретарка на дон Маурисио.
– Варгас, от дирекция на полицията. А това е моята сътрудничка, госпожица Грис.
Мариана я огледа старателно, без да бърза. Започна от лицето, спирайки очи на червилото. Продължи с кройката на роклята и завърши с обувките, които възнагради с отчасти толерантна, отчасти презрителна усмивка, но бързо я разтвори в сериозното и съкрушено изражение, изисквано от обстоятелствата. После ги покани с жест да седнат. Те се настаниха на един кожен диван, а секретарката си избра стол, който приближи до масичката, на която почиваше поднос с димящ чайник и три чаши, и се зае да налее чай. Алисия прецени изкуствената усмивка, зад която се криеше доня Мариана, и си каза, че вечната пазачка на Валс има излъчването на нещо средно между зла орисница и ненаситна богомолка.
– Кажете, ако обичате, с какво мога да ви помогна. През последните дни разговарях с толкова ваши колеги, че вече не зная дали има нещо, което да не съм им казала.
– Благодарим ви за търпението, доня Мариана. Осъзнаваме, че това са трудни моменти за семейството и за вас – обади се Алисия.
Секретарката кимна с търпеливо изражение и мразовита усмивка – маниери на предана служителка, усвоени до съвършенство. В очите ѝ обаче се четеше раздразнение от факта, че е принудена да се разправя с полицаи от среден ранг. Обстоятелството, че бе съсредоточила погледа си върху Варгас и се правеше, че не забелязва Алисия, издаваше допълнително презрение. Алисия реши да отстъпи инициативата на Варгас, комуто не бе убягнала тази подробност, и само да слуша.
– Доня Мариана, от полицейските ви показания става ясно, че именно вие сте подали сигнал за отсъствието на дон Маурисио Валс...
Секретарката направи утвърдителен жест.
– Заради бала дон Маурисио бе дал свободен ден на няколко души от постоянния персонал. Аз се възползвах от това, за да посетя кръщелницата си в Мадрид и да прекарам няколко часа с нея. На следващия ден, въпреки че дон Маурисио не ми беше казал, че ще има нужда от мен, се върнах към осем часа сутринта и се заех с кореспонденцията и дневната му програма, както правя винаги. В девет се качих в кабинета му и установих, че господин министърът не е там. Малко по-късно една от прислужничките ми съобщи, че дъщеря му го видяла да напуска дома много рано с кола, придружен от господин Висенте Кармона, началника на охраната му. Това ми се стори странно, защото в програмата си дон Маурисио собственоръчно бе отбелязал една неофициална среща, която трябваше да се състои същата сутрин в десет часа тук, във Вила Мерседес, с търговския директор на „Ариадна“, Пабло Каскос.