Доня Мариана направи продължителна пауза.
– Възможно е. Не съм сигурна.
– Възможно ли е да го е споменавал? – упорстваше Алисия.
– Не зная. Може би. Да, мисля, че да.
– И това е било през...?
– Март 1948 г.
Алисия учудено сбърчи чело.
– Спомняте си ясно датата, но не сте сигурна дали е споменал името Салгадо?
Доня Мариана се изчерви.
– През март 1948 г. дон Маурисио ме помоли да уредя неофициална среща с приемника на неговия пост като директор на затвора Монжуик, Луис Болеа.
– С каква цел?
– Останах с впечатление, че това е неофициална среща от учтивост.
– А вие присъствахте ли на тази, както я нарекохте, среща от учтивост?
– Само по някое време. Разговорът беше поверителен.
– Но може би сте имали възможност да чуете част от него. Съвсем случайно. Влизайки и излизайки от стаята... поднасяйки кафетата... Може би сте дочули нещо от бюрото си до вратата на кабинета на дон Маурисио...
– Не ми харесват намеците ви, госпожице.
– Всичко, което можете да ни кажете, ще ни помогне да открием министъра, доня Мариана – намеси се Варгас. – Моля ви.
Секретарката се поколеба.
– Дон Маурисио разпитваше господин Болеа за някои от затворниците, лежали в Монжуик по време на неговия мандат. Искаше да знае дали още са затворени там, дали са освободени, преместени другаде или починали. Не каза защо.
– Спомняте ли си някои от имената, които бяха споменати?
– Имаше много имена. А и много години минаха оттогава.
– Името Салгадо беше ли сред тях?
– Струва ми се, че да.
– Някое друго име?
– Единственото, което си спомням ясно, е Мартин. Давид Мартин.
Алисия и Варгас се спогледаха. Полицаят отбеляза нещо в тефтера си.
– Още някое?
– Май имаше една фамилия, която сякаш беше френска или чуждестранна. Не си спомням. Нали ви казах, че оттогава мина много време. Какво значение може да има това сега?
– Не знаем, доня Мариана. Наше задължение е да изследваме всички възможности. Да се върнем на темата за писмата... Когато показахте на министъра първото от тях, спомняте ли си как реагира той? Каза ли нещо, което да ви е направило впечатление?
Секретарката поклати глава.
– Не каза нищо особено. Като че ли не му отдаде значение. Прибра го в едно чекмедже и ми нареди, ако пристигнат още такива писма, да ги връчвам лично на него.
– Без да ги отваряте?
Доня Мариана кимна.
– Дон Маурисио помоли ли ви да не споменавате пред никого за съществуването на тези писма?
– Не беше нужно. Нямам навика да обсъждам делата му с хора, които това изобщо не ги засяга.
– Привично ли е за министъра да ви моли да пазите тайни, доня Мариана? – попита Алисия.
Секретарката на Валс само стисна устни и не отговори.
– Имате ли още някакви въпроси, капитане? – сопна се тя, обръщайки се нетърпеливо към Варгас.
Алисия не обърна внимание на този опит за изплъзване. Наведе се напред, така че да се озове точно в зрителното поле на доня Мариана.
– Знаехте ли, че дон Маурисио смята да ходатайства пред държавния глава за помилването на Себастиан Салгадо? – попита Алисия.
Секретарката я изгледа от глава до пети, като вече не правеше никакви усилия да скрие антипатията и враждебността си. Сетне потърси с поглед подкрепата на Варгас, но той се бе вторачил в бележника си.
– Разбира се, че знаех.
– Това не ви ли изненада?
– Защо трябваше да ме изненада?
– Министърът сподели ли по какви причини е решил да го направи?
– От хуманни съображения. Беше научил, че Себастиан Салгадо е много болен и не му остава да живее дълго. Дон Маурисио искаше той да не умре в затвора, а да може да посети близките си и да се спомине, заобиколен от семейството си.
– Според полицейския доклад след двайсетте години, прекарани в затвора, Салгадо вече не е имал роднини или близки – отбеляза Алисия.
– Дон Маурисио е ревностен защитник на националното помирение и изцелението на раните от миналото. На вас може би ви е трудно да го проумеете, но има хора, надарени с християнско милосърдие и великодушие.
– Щом е така, известно ли ви е дон Маурисио да е ходатайствал за други амнистии през годините, в които сте работили за него? Може би се е застъпил за някого от стотиците или хилядите политически затворници, минали през изправителния център, ръководен от него в продължение на години?
На лицето на доня Мариана се изписа ледена усмивка, която режеше като отровен нож.
– Не.
Алисия и Варгас се спогледаха за миг. Неговите очи ѝ подсказваха да не задълбава повече; ясно бе, че по този път няма да стигнат доникъде. Тя отново се наведе напред, принуждавайки доня Мариана да я погледне неохотно.