– Почти приключихме, доня Мариана. Благодарим ви за търпението. А срещата на министъра, която споменахте одеве, с търговския директор на издателство „Ариадна“...
– Господин Каскос.
– Господин Каскос, благодаря. Знаете ли по какъв повод бе насрочена?
Доня Мариана я изгледа така, сякаш въпросът ѝ се струваше нелеп, но се опитваше да игнорира абсурдността му.
– По повод разни дела на издателството, както може да се очаква.
– Естествено. А обичайно ли е господин министърът да се среща със служители на своите фирми в резиденцията?
– Не разбирам какво имате предвид.
– Спомняте ли си кога за последен път се е случвало такова нещо?
– Честно казано, не.
– Вие ли уредихте срещата с господин Каскос?
Доня Мариана поклати глава.
– Както вече споменах, дон Маурисио я бе отбелязал собственоръчно в дневната си програма.
– Обичайно ли е той да си записва срещи без ваше знание? Както казвате, „собственоръчно“?
Секретарката я изгледа студено.
– Не.
– И въпреки това не сте споменали този факт в показанията си.
– Вече ви казах, че ми се стори несъществен. Господин Каскос е служител и сътрудник на дон Маурисио. Не видях нищо странно във факта, че са планирали да се срещнат. Не беше за пръв път.
– О, нима?
– Да, и преди се бяха срещали няколко пъти.
– В този дом ли?
– Доколкото ми е известно, не.
– Вие ли планирахте тези срещи, или самият дон Маурисио?
– Не си спомням. Трябва да прегледам бележките си. Какво значение има?
– Простете за настойчивостта, но когато се появи за срещата онази сутрин, господин Каскос каза ли ви, че министърът е искал да разговаря с него?
Доня Мариана се замисли за миг.
– Не. В онзи момент основната ни грижа беше да открием министъра и не ми мина през ум, че работите, които е трябвало да се обсъдят с един служител от среден ранг, може да са приоритетни.
– Господин Каскос служител от среден ранг ли е? – попита Алисия.
– Да.
– Просто за информация, доня Мариана, какъв е тогава вашият ранг?
Варгас дискретно побутна Алисия с крак. Секретарката се изправи със строго изражение, което подсказваше, че аудиенцията е приключила и е време да се сбогуват.
– Бъдете така добри да ме извините, ако няма с какво друго да ви помогна – и тя посочи вратата с жест, който вежливо, но решително ги подканяше да напуснат имота. – Делата на дон Маурисио изискват моето внимание дори и в негово отсъствие.
Варгас стана от канапето и кимна, готов да последва доня Мариана към изхода. Вече се бе запътил натам, когато забеляза, че Алисия все още си седи и отпива от чая, на който не бе обърнала внимание по време на разговора. Полицаят и секретарката се извърнаха към нея.
– Всъщност има едно последно нещо, с което можете да ни помогнете, доня Мариана – рече тя.
Последваха доня Мариана през лабиринт от коридори до стълбището, което водеше към кулата. Секретарката на Валс вървеше начело, без да поглежда назад и без да проронва дума, излъчвайки осезаема враждебност. Дъждовните струи, които обливаха фасадата, хвърляха мрачен ореол през завесите и прозорците и създаваха впечатлението, че Вила Мерседес е потопена на дъното на езеро. Пътьом тримата се натъкнаха на армия от прислужници и персонал от малката империя на Валс; при вида на доня Мариана те свеждаха глави и неведнъж се спираха и отдръпваха встрани с реверанс. Варгас и Алисия наблюдаваха този йерархичен ритуал, който се разиграваше сред свитата от служителите и лакеите на министъра, и от време на време се споглеждаха озадачено.
В подножието на витата стълба, която водеше към кабинета в кулата, доня Мариана откачи от стената една маслена лампа и регулира силата на пламъка. Закатериха се нагоре, обгърнати от кехлибарения ореол, който влачеше сенките им по стените. Когато стигнаха до вратата на кабинета, секретарката се обърна и за пръв път пренебрегна Варгас, впивайки отровния си поглед в Алисия. Последната ѝ се усмихна ведро и ѝ протегна отворената си длан. Стиснала устни, доня Мариана ѝ връчи ключа.
– Не пипайте нищо. Оставете всичко така, както сте го намерили. И когато приключите, върнете ключа на иконома, преди да си тръгнете.
– Много благодаря, доня... – подхвана Варгас.
Доня Мариана му обърна гръб, без да отговори, и заслиза по стълбата с фенера в ръка, като ги остави в тъмното на прага.
– По-добре не би могло да бъде – отбеляза Варгас. – Да видим колко време ще ѝ трябва на госпожата, за да се обади по телефона на Гарсия Новалес и живи да ни одере, особено вас.
– По-малко от минута – отсъди Алисия.