– Нещо ми подсказва, че ще е истинско удоволствие да се работи с вас.
– Малко светлинка?
Варгас извади запалката и доближи пламъка ѝ до ключалката, за да може Алисия да пъхне ключа. Тя завъртя бравата, която изпусна металически стон.
– Звучи като капан за мишки – рече Варгас.
На светлината на пламъка Алисия му отправи лукава усмивка, която той би предпочел да не види.
– О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете... – рече тя.
Варгас угаси пламъка и бутна вратата навътре.
8
Сивкав зрак се рееше във въздуха. Оловни небеса и дъждовни сълзи забулваха прозорците. Алисия и Варгас влязоха в кабинета, който им заприлича на каюта в луксозна яхта. Помещението имаше овална форма. Внушително писалище от благородно дърво заемаше центъра. Около него се издигаше спираловидно извита библиотека, която покриваше по-голямата част от стените и завършваше под остъкления купол на върха на кулата. Само един отрязък от стената срещу писалището не бе запълнен с книги; там имаше пано, образувано от малки рамки, които съхраняваха десетки фотографии. Алисия и Варгас се приближиха, за да ги разгледат. На всички снимки се виждаше едно и също лице; те съставяха нещо като биография от детството до юношеството и най-ранната младост. Една девойка с бледа кожа и светли коси порастваше пред погледа на наблюдателя, а дирята на живота ѝ можеше да се проследи в стотици уловени мигове.
– Изглежда, че министърът обича още някого освен себе си – рече Алисия.
Варгас се задържа за миг пред галерията от портрети, а в това време Алисия отиде до писалището на Валс. Дръпна адмиралското кресло и седна в него. Сложи длани върху кожената тапицерия на бюрото и загледа стаята.
– Как изглежда светът от тази позиция? – попита Варгас.
– Малък.
Тя запали настолната лампа. Прашна светлина обля стаята с топлото си сияние. Алисия отвори първото чекмедже на писалището и намери вътре резбована дървена кутия. Варгас се приближи и седна в края на писалището.
– Ако това е овлажнител за пури, нека първата „Монте Кристо“ да е за мен – рече полицаят.
Алисия отвори кутията. Беше празна. Върху облицовката от синьо кадифе личеше релефен отпечатък от предмет, който приличаше на револвер. Варгас се наведе и докосна ръба на кутията. Подуши пръстите си и кимна.
Младата жена отвори второто чекмедже. Вътре имаше колекция от несесери, подредени акуратно като за изложба.
– Приличат на малки ковчези – рече Алисия.
– Покажете ми мъртвеца – подкани я Варгас.
Тя отвори един от тях. Съдържаше лакиран черен пълнител с бутало, увенчан с капачка с бяла звезда на върха. Алисия го извади от несесера и с усмивка го претегли. Свали капачката и завъртя полека единия край. Писец от злато и платина, който сякаш бе изкован от вълшебни майстори златари, проблясваше в ръцете ѝ.
– Омагьосаната писалка на Фантомас? – попита Варгас.
– Почти. Това е първата автоматична писалка, произведена от фирмата „Монблан“ – обясни Алисия. – От 1905-а е. Изключително скъпа вещ.
– Откъде знаете това?
– Леандро има същата.
– На вас ви подхожда повече.
Алисия върна писалката в кутията ѝ и затвори чекмеджето.
– Знам. Леандро обеща, че ще ми я подари в деня, когато се оттегля.
– И това ще бъде...?
– Скоро.
Опита се да отвори третото и последно чекмедже, но то се оказа заключено. Алисия погледна Варгас, който направи отрицателен жест.
– Ако искате ключа, слезте да го потърсите от вашата приятелка доня Мариана.
– Не бих искала да я безпокоя, когато е толкова заета с „делата на дон Маурисио“...
– Тогава?
– Мислех, че в дирекцията ви учат как да използвате груба сила.
Варгас въздъхна.
– Отдръпнете се – нареди той.
Полицаят коленичи пред писалището, извади от сакото си сгъваем нож с дръжка от слонова кост и отвори назъбеното острие.
– Хич не си мислете, че само вие разбирате от колекционерски вещи. Подайте ми ножа за писма.
Алисия му го подаде и Варгас зачовърка ключалката със своето острие, а ръба между чекмеджето и писалището – с ножа за писма.
– Нещо ми подсказва, че не ви е за сефте – отбеляза Алисия.
– Някои ходят на футболни мачове, а други разбиват ключалки. Човек трябва да има някакво увлечение...
Операцията отне малко повече от две минути. Чу се металическо изщракване, ключалката поддаде и острието на ножа за писма хлътна в чекмеджето. Варгас измъкна своя нож от ключалката. По острието нямаше и една драскотина.
– Закалена стомана? – попита Алисия.
Той сгъна ножа с веща ръка, опирайки върха на острието в пода, и го прибра отново във вътрешния джоб на сакото си.