– Някой ден ще трябва да ме оставите да си поиграя с тази джунджурия – рече Алисия.
– Ако се държите прилично – отвърна Варгас и отвори чекмеджето.
И двамата надникнаха вътре с надежда. Оказа се празно.
– Само не ми казвайте, че съм разбил писалището на един министър нахалост.
Алисия не отговори. Коленичи до Варгас и заопипва вътрешността на чекмеджето, като почукваше с кокалчетата на пръстите си по плоскостите, от които бе сглобено.
– Масивен дъб – обади се полицаят. – Вече не правят такива мебели...
Алисия озадачено свъси вежди.
– Тук няма да намерим нищо – каза Варгас и се изправи. – По-добре да отидем в дирекцията да прегледаме писмата на Салгадо.
Тя не обърна внимание на думите му. Продължи да опипва вътрешността на това чекмедже и основата на горното. Имаше около два пръста ивица между плоскостта, която покриваше горното чекмедже, и края на страничните стени.
– Помогнете ми да го измъкна – помоли Алисия.
– Не ѝ стига, че разбихме ключалката, ами сега иска да разглоби цялото писалище – промърмори Варгас.
Той ѝ направи знак да се дръпне встрани и извади цялото чекмедже.
– Нали виждате? Няма нищо.
Тя хвана чекмеджето и го обърна. От долната страна на основата имаше някаква книга, залепена накръст с две ленти изолирбанд. Алисия ги махна внимателно и взе томчето. Варгас опипа лепящата страна на лентата.
– Скорошна е.
Алисия сложи книгата на писалището. Седна отново в креслото и приближи находката към лампата. Варгас коленичи от едната ѝ страна и я погледна въпросително.
Томчето навярно имаше около двеста страници и бе подвързано с черна кожа. На корицата и гърба нямаше никакво заглавие. Единственият отличителен белег бе отпечатан в златно орнамент под формата на спирала. Той създаваше нещо като оптическа илюзия, така че щом вземеше книгата в ръце, читателят сякаш виждаше вита стълба, която се спуска навътре в книгата.
След корицата следваха три страници без текст, на които с перо и туш бяха нарисувани три фигурки от шах: офицер, пешка и царица. Фигурките се отличаваха със смътно човешки черти. Царицата имаше черни очи с вертикални зеници като на влечуго. Алисия отгърна страницата и намери на следващата заглавието на творбата.
Лабиринтът на духовете VII
Ариадна и Аления принц
Текст и илюстрации: Виктор Матаиш
Под заглавието се простираше изящна илюстрация с черен туш, която заемаше две страници. Изобразяваше призрачен наглед град, в който сградите имаха лица, а облаците се плъзгаха като змии между покривите. Димящи клади се издигаха по улиците, а от върха на една планина над града бе надвиснал огромен кръст, обвит в пламъци. Алисия разпозна в тази рисунка облика на Барселона. Но това бе една различна Барселона –преобразен в кошмар град, видян през очите на дете. Младата жена продължи да разгръща страниците и се спря на една илюстрация, на която се виждаше храмът „Саграда Фамилия“. На рисунката недовършената катедрала сякаш бе оживяла и се влачеше като дракон; четирите кули на портала „Рождество“ се извиваха в небеса от сяра и завършваха с глави, които бълваха огън.
– Виждали ли сте подобно нещо преди? – попита Варгас.
Алисия бавно поклати глава. В продължение на няколко минути тя се потопи в странната вселена на тези страници. Образи от пътуващ цирк, съставен от създания, които отбягваха светлината; безкрайно гробище, рояк от мавзолеи и души, които се издигаха към небето и се рееха в облаците; заседнал кораб на бряг, осеян с останки от корабокрушение и безброй трупове, пленени под водата. А над тази фантастична Барселона, съзерцавайки плетеницата от улици от купола на катедралата, властваше един силует с развяна от вятъра туника, едно ангелско лице с вълчи очи – Аления принц.
Алисия затвори книгата, опиянена от странната и порочна сила, която излъчваха тези образи. Едва тогава осъзна, че книгата, която държеше в ръце, бе просто приказка за деца.
9
Когато си тръгнаха от кулата, Варгас внимателно хвана Алисия за лакътя и я спря.
– Ще трябва да кажете на доня Мариана, че сме намерили тази книга и я вземаме с нас.
Алисия се вторачи в ръката му и той я отдръпна с извинителен жест.
– Останах с впечатление, че тя предпочита да не я безпокоим повече.
– Но ще трябва поне да включим книгата в материалите от предварителното следствие...
Алисия му отправи непроницаем поглед. На Варгас му се стори, че тези зелени очи блестят в полумрака като монети, потъващи в езеро, и придават на собственичката си донякъде призрачен вид.
– Като улика, искам да кажа – уточни полицаят.
– Улика за какво?