Тонът на гласа ѝ бе студен, рязък.
– Всичко, което полицията намира в хода на едно разследване...
– Формално погледнато, книгата не я е намерила полицията. Намерих я аз. Вие просто изиграхте ролята на ключар.
– Ама чуйте...
Думите заседнаха на езика му, защото Алисия заслиза по стълбата, без да го слуша. Варгас я последва пипнешком.
– Алисия...
Когато излязоха в градината, ги посрещна ситен дъжд, който се сипеше по дрехите като стъклен прах. Една от прислужничките им бе заела чадър, но преди Варгас да успее да го отвори, Алисия се запъти към гаража, без да го чака. Полицаят забърза след нея и я прикри с чадъра.
– Няма защо да ми благодарите – рече.
Варгас забеляза, че тя накуцва леко и стиска устни.
– Какво ви е?
– Нищо. Стара травма. Влагата не ѝ действа добре. Няма значение.
– Ако искате, почакайте тук, а аз ще докарам колата – предложи той.
И този път Алисия като че ли не го чу. Очите ѝ се взираха в една забулена от дъжда постройка, която се издигаше като мираж сред дърветата.
– Какво? – попита Варгас.
Тя закрачи отново, оставяйки го с чадъра в ръка.
– Майко Божия! – промърмори полицаят и я последва.
Когато я настигна, Алисия само му посочи постройката, която приличаше на оранжерия в дъното на градината.
– Имаше някого там – рече тя. – Наблюдаваше ни.
– Кой би могъл да бъде?
Алисия колебливо се спря за миг.
– Вие вървете към гаража, аз идвам след минутка.
– Сигурна ли сте?
Тя кимна.
– Поне вземете чадъра...
Варгас я загледа как се отдалечава под дъжда с леко накуцване, докато накрая се стопи в мъглата – просто една от сенките в градината.
10
Белезникава каменна пътека се появи пред краката ѝ. Туфи мъх се бяха загнездили в пролуките между дяланите камъни. Алисия си помисли, че пътят сякаш е направен от плочи, задигнати от някое гробище. От двете страни растяха върби. Дъждовни капки се отцеждаха от клонките им, които я милваха като ръце, опитващи се да я задържат. Отсреща се виждаше постройката, която отначало бе взела за оранжерия, но отблизо ѝ заприлича по-скоро на павилион с неокласически вид. Релсите на умалената железница, които минаваха през целия имот, завиваха покрай сградата; точно пред входа ѝ се издигаше нещо като гаров перон. Алисия заобиколи релсите и се качи по стъпалата, които водеха към открехнатата врата. Туптящата болка в хълбока я пронизваше, сякаш около костите ѝ бе омотана бодлива тел. Алисия поспря за миг, за да се съвземе, после бутна вратата навътре; тя поддаде с леко скърцане.
Първото ѝ впечатление беше, че се е озовала в танцувален салон, изоставен преди години. Диря от стъпки личеше в слоя прах, който покриваше паркета с ромбовидна шарка, а от тавана висяха два кристални полилея, напомнящи цветя от скреж.
– Хей! – извика Алисия.
Ехото от гласа ѝ се разнесе из салона, без да срещне препятствия. Следите от стъпки се губеха в сумрака. По-навътре се виждаше остъклен шкаф от тъмно дърво, който заемаше цялата стена; състоеше се от множество малки клетки, подобни на погребални ниши. Алисия направи няколко крачки, следвайки дирята в праха, но изведнъж се спря с чувството, че нещо я наблюдава. От сенките изникна стъклен поглед на лице от слонова кост, което се усмихваше злобно и предизвикателно. Куклата имаше червени коси и бе облечена с тоалет от черна коприна. Алисия се приближи на няколко метра и установи, че тази кукла не е сама. Всяка от нишите подслоняваше по една такава фигура, пременена с елегантни дрехи. Бяха навярно повече от сто; всички се усмихваха и гледаха с немигащи очи. Куклите бяха с размера на дете и дори в полумрака си личеше прецизната им и изящна изработка – от блясъка на ноктите и малките бели зъби, подаващи се иззад начервените устни, до ирисите и зениците.
– Коя сте вие?
Гласът дойде от дъното на салона. Алисия различи една фигура, седнала на стол в ъгъла.
– Аз съм Алисия. Алисия Грис. Не исках да те изплаша.
Фигурата стана и се приближи много бавно. Когато излезе от мрака и пристъпи в мъжделивата светлина, процеждаща се откъм входа, Алисия позна лицето на момичето от многобройните снимки в кабинета на Валс.
– Имаш хубава колекция от кукли.
– Почти никой не ги харесва. Баща ми казва, че приличат на вампири. Повечето хора ги намират за страшни.
– На мен точно затова ми харесват – каза Алисия.
Мерседес гледаше втренчено тази странна личност. За миг си помисли, че има нещо общо с нейните кукли, сякаш една от тях не бе останала навеки замръзнала в детството от слонова кост, а бе пораснала и бе станала жена от плът, кръв и сенки. Алисия се усмихна и ѝ подаде ръка.