– Мерседес, нали?
Девойката кимна и стисна ръката ѝ. Нещо в студения и пронизващ поглед на жената я успокояваше и ѝ вдъхваше доверие. Прецени, че още няма трийсет години, но отблизо, също като при куклите, беше трудно да се определи възрастта ѝ. Имаше тънка талия и бе облечена с такива дрехи, каквито Мерседес тайно би искала да носи, ако не беше сигурна, че баща ѝ и доня Ирене никога не биха ѝ позволили. Жената излъчваше онзи неопределен чар, за който дъщерята на Валс знаеше, че омайва мъжете и ги кара да се държат като деца или като старци и да се облизват. Бе я видяла как пристигна в компанията на един полицай и влезе в къщата. Някой от висшите ешелони бе сметнал тъкмо тази особа за най-подходяща, за да открие баща ѝ – замисъл, който за Мерседес бе колкото непонятен, толкова и обнадеждаващ.
– Дошли сте заради баща ми, нали?
Алисия кимна.
– Не ми говори на „вие“. Не съм много по-възрастна от теб.
Мерседес сви рамене.
– Учили са ме да се обръщам на „вие“ към всички.
– И мен са ме учили да се държа като госпожица от добро семейство, а виж докъде я докарах.
Мерседес се засмя тихо и донякъде срамежливо. Алисия си помисли, че момичето не е свикнало да се смее и го прави по начина, по който гледа на света – като дете в женско тяло или като жена, прекарала почти целия си живот в детска приказка, населена с прислужници и кукли със стъклени вътрешности.
– Вие полицай ли сте?
– Нещо такова.
– Не изглеждате така.
– Никой не е това, което изглежда.
Мерседес обмисли тези думи.
– Сигурно имате право.
– Може ли да седнем? – попита Алисия.
– Разбира се...
Мерседес побърза да вземе два стола от ъгъла на стаята и да ги сложи там, където падаше светлината от входа. Алисия предпазливо понечи да седне. Момичето веднага забеляза изписаната на лицето ѝ болка и ѝ помогна. Алисия се усмихна немощно; челото ѝ бе плувнало в студена пот. Мерседес се поколеба за миг, но после я избърса с кърпа, която извади от джоба си. Докато подсушаваше потта, забеляза, че Алисия има тъй фина и бледа кожа, че ѝ се прииска да я погали с пръсти. Прогони тази мисъл от ума си и почувства, че се изчервява, без да знае защо.
– По-добре ли сте? – поинтересува се тя.
Алисия направи утвърдителен жест.
– Какво ви е?
– Една стара травма. Получих я като дете. Понякога се обажда, ако вали дъжд или времето е много влажно.
– Имали сте инцидент?
– Нещо такова.
– Съжалявам.
– Тези неща минават. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?
В очите на момичето се появи безпокойство.
– Във връзка с баща ми ли?
Алисия кимна.
– Ще го откриете ли?
– Ще се опитам.
Мерседес я гледаше с тревожен копнеж.
– Полицията няма да може да го открие. Вие ще трябва да направите това.
– Защо го казваш?
Дъщерята на Валс сведе поглед.
– Защото мисля, че той не иска да бъде открит.
– Какво те кара да мислиш така?
Мерседес все така не вдигаше очи.
– Не зная...
– Доня Мариана разправя, че онази сутрин, когато баща ти е заминал, си ѝ казала, че според теб си е отишъл завинаги, че вече няма да се върне...
– Вярно е.
– Предната нощ баща ти каза ли ти нещо, което да те е навело на тази мисъл?
– Не зная.
– Ти говори ли с него в нощта на бала?
– Качих се в кабинета му да го видя. Той нито за миг не слезе на тържеството. При него беше Висенте.
– Висенте Кармона, телохранителят?
– Да. Татко изглеждаше тъжен. Странен.
– Каза ли ти защо?
– Не. Той ми казва само онова, което смята, че искам да чуя.
Алисия се засмя.
– Всички бащи правят така.
– И вашият ли?
Алисия само се усмихна и Мерседес не прояви упорство да я разпитва.
– Спомням си, че разглеждаше една книга, когато влязох в кабинета му.
– А спомняш ли си дали книгата беше с черни корици?
Мерседес доби изненадано изражение.
– Струва ми се, че да. Попитах го каква е и той отвърна, че не била подходящо четиво за девойчета. Май не искаше да я видя. Може да е била забранена книга.
– Баща ти държи ли забранени книги?
Момичето кимна, отново с известна срамежливост.
– В един заключен шкаф в кабинета му в министерството. Татко не знае, че аз зная за това.
– Е, няма да го научи от мен. Кажи ми, той често ли те води в кабинета си в министерството?
Мерседес поклати глава.
– Била съм там само два пъти.
– А в града?
– В Мадрид ли?
– Да, в Мадрид.
– Тук имам всичко, което ми е необходимо – рече тя не особено убедено.
– Може някой път да отидем заедно в града. На разходка. Или пък на кино. Обичаш ли киното?
Мерседес прехапа устни.
– Никога не съм ходила на кино. Но с радост бих отишла. С вас, искам да кажа.