Алисия я потупа по ръката и показа най-обаятелната си усмивка.
– Ще отидем да гледаме някой филм с Кари Грант.
– Не зная кой е той.
– Това е идеалният мъж.
– Защо?
– Защото не съществува.
Мерседес отново се засмя със своя тъжен, потиснат смях.
– Какво друго ти каза баща ти онази нощ? Спомняш ли си?
– Не много. Каза, че ме обича. И че винаги ще ме обича, каквото и да стане.
– Нещо друго?
– Беше нервен. Пожела ми лека нощ и после остана да разговаря с Висенте.
– Ти можа ли да чуеш нещо от разговора им? – попита Алисия.
– Не е хубаво да се подслушва зад вратата...
– Винаги съм смятала, че така се чуват най-добрите разговори – подхвърли Алисия.
Мерседес се засмя дяволито.
– Баща ми мислеше, че някой е бил на тържеството. И в кабинета му.
– Каза ли кой?
– Не.
– Какво друго? Нещо направи ли ти впечатление?
– Говореше за някакъв списък. Каза, че някой имал списък. Не разбрах кой.
– Знаеш ли за какъв списък ставаше дума?
– Не. За числа, струва ми се. Съжалявам. Ще ми се да можех да ви помогна повече, но само това успях да чуя...
– Много ми помагаш, Мерседес.
– Наистина ли?
Алисия кимна и я погали по бузата. Никой не бе галил Мерседес така, откакто майка ѝ бе прикована към леглото преди десет години и костите на ръцете ѝ се извиха като куки.
– Според теб какво имаше предвид баща ти, когато каза „каквото и да стане“?
– Не зная...
– Казвал ли е и преди подобно нещо?
Момичето се умълча и само я гледаше втренчено.
– Мерседес?
– Не ми е приятно да говоря за това.
– За кое?
– Татко ми е казвал да не го разправям на никого.
Алисия се наведе към нея и я хвана за ръката. Мерседес трепереше.
– Но аз не съм никой. С мен можеш да споделиш, разбира се...
– Ако баща ми научи, че съм ви казала...
– Няма да научи.
– Заклевате ли се?
– Заклевам се. Да умра, ако те излъжа.
– Не говорете така.
– Разкажи ми, Мерседес. Каквото и да ми кажеш, ще си остане между нас. Имаш думата ми.
Девойката я гледаше с плувнали в сълзи очи. Алисия стисна ръката ѝ.
– Трябва да съм била на седем или осем години. Бях в Мадрид, в училището на ордена на Младенеца Иисус. Следобед охраната на баща ми идваше да ме прибере след часовете. С другите момичета чакахме в двора с кипарисите родителите или прислужниците, които ни вземаха в пет и половина. Една госпожа идваше много пъти. Винаги заставаше от другата страна на оградата и ме гледаше. Понякога ми се усмихваше. Аз не знаех коя е, но тя идваше там почти всеки следобед. Правеше ми знаци да се приближа, въпреки че мен ме беше страх. Един следобед охраната се забави. Нещо се беше случило в центъра на Мадрид. Спомням си как колите откарваха другите момичета, докато накрая останах да чакам сама. Не зная как точно се случи, но когато една от колите потегляше, госпожата се вмъкна през вратата на оградата. Приближи се и коленичи пред мен. Прегърна ме и се разрида, като ме обсипваше с целувки. Аз се уплаших и се развиках. Монахините наизлязоха. Охраната пристигна и си спомням, че двама от мъжете сграбчиха госпожата за ръцете и я повлякоха. Тя викаше и плачеше. Спомням си, че един от телохранителите на баща ми я удари с юмрук в лицето. Тогава тя извади нещо от чантата си. Беше пистолет. Телохранителите се отдръпнаха и тя се затича към мен. Лицето ѝ бе окървавено. Прегърна ме и ми каза, че ме обича. И да не я забравям никога.
– Какво стана после?
Мерседес преглътна на сухо.
– Тогава Висенте се приближи и я застреля в главата. Госпожата падна в краката ми в локва кръв. Спомням си това, защото една от монахините ме взе на ръце и ми събу обувките, които бяха изцапани с кръвта на госпожата. После ме повери на един от телохранителите, който ме придружи до колата с Висенте. Той потегли с пълна скорост, но аз успях да видя през прозореца как двама души от охраната помъкнаха нанякъде тялото на госпожата...
Мерседес потърси погледа на Алисия, която я прегърна.
– Вечерта баща ми ми каза, че онази госпожа е била луда и че полицията я арестувала неведнъж, защото се опитвала да отвлича деца от училищата в Мадрид. Каза ми, че никой вече не ще ми навреди и няма от какво да се тревожа. И че не бива да разказвам на никого за случката. Каквото и да стане. Никога повече не се върнах в училището. Доня Ирене стана моя наставница и останалото си образование го получих в тази къща...
Алисия я остави да се наплаче в прегръдките ѝ, като същевременно я галеше по косата. Когато девойката постепенно изпадна в унило спокойствие, Алисия чу в далечината клаксона на Варгас и се изправи.