– Сега трябва да си вървя, Мерседес. Но ще се върна. И с теб ще си направим разходка из Мадрид и ще отидем на кино. Но дотогава трябва да ми обещаеш, че ще се погрижиш да си добре.
Момичето я хвана за ръцете и кимна.
– Ще откриете ли баща ми?
– Обещавам ти.
Алисия я целуна по челото и се запъти към изхода с накуцване. Мерседес седна на пода, обгърна коленете си с ръце и се потопи отново в сенките на своя куклен свят, разрушен завинаги.
11
Обратният път към Мадрид тънеше в дъжд и мълчание. Алисия пътуваше със затворени очи, опряла глава в замъгленото стъкло, а мислите ѝ блуждаеха на хиляди километри. Варгас я наблюдаваше изкосо и от време на време пускаше въдици, за да я въвлече в разговор и да наруши пустотата, която ги бе обгърнала, откак напуснаха Вила Мерседес.
– Държахте се сурово със секретарката на Валс – подхвърли той. – Да не кажа по-силна дума.
– Тя е същинска вещица – промърмори недружелюбно Алисия.
– Ако предпочитате, можем да разговаряме за времето – предложи Варгас.
– Вали дъжд – отвърна тя. – За какво друго искате да разговаряме?
– Можете да ми разкажете какво се случи в онази градинска къщичка.
– Нищо не се случи.
– Прекарахте там половин час. Надявам се, че не сте тормозили още някого. Мен ако питате, добре ще е да не настройваме всички против себе си още от първия ден.
Алисия не отговори.
– Вижте, тази работа ще се получи само ако си сътрудничим – изтъкна Варгас. – Ако обменяме информация. Защото аз не съм ваш шофьор.
– Тогава може би няма да се получи. Мога да си взема такси, ако предпочитате. Обикновено така правя.
Той въздъхна.
– Не ми обръщайте внимание – рече Алисия. – Не се чувствам много добре.
Варгас я изгледа внимателно. Тя се държеше за хълбока, затворила очи, а на лицето ѝ бе изписано страдание.
– Искате ли да потърсим аптека?
– Защо?
– Знам ли... Изглеждате доста зле.
– Благодаря.
– Мога ли да ви набавя нещо за болката?
Алисия поклати глава. Дишаше на пресекулки.
– Може ли да спрем за малко? – рече тя най-сетне.
Варгас зърна на стотина метра крайпътен ресторант до една бензиностанция, където се бяха наредили десетина камиона. Той излезе от пътя и спря пред входа на заведението. Слезе от колата и я заобиколи, за да отвори вратата на Алисия. Подаде ѝ ръка.
– Мога и сама.
След два неуспешни опита Варгас я хвана под мишниците и я измъкна от колата. Взе чантата, която бе останала на седалката, и я окачи на ръката ѝ.
– Можете ли да вървите?
Алисия кимна и двамата тръгнаха към входа. Варгас леко я придържаше за лакътя и тя като никога не се опита да се отскубне. Когато влязоха в заведението, полицаят по обичая си направи бърз оглед на мястото, отбелязвайки входовете, изходите и клиентите. Група тираджии разговаряха на една маса с хартиена покривка, отрупана с домашно вино и газирана вода. Някои извърнаха глави към новодошлите, но щом срещнаха погледа на Варгас, смирено сведоха очи към чиниите си. Келнерът, който имаше вид на ханджия от някоя оперета, носеше табла с кафета. Той тутакси им посочи масата, която навярно бе почетна – по-настрани от простолюдието и с изглед към шосето.
– Ей сегичка ще дойда при вас – рече.
Варгас отведе Алисия до масата и я настани на един стол с гръб към останалите клиенти. После седна срещу нея и я загледа с очакване.
– Започвате да ме плашите – каза той.
– Не си правете илюзии.
Келнерът се върна бързо, като се разтапяше в усмивки и готовност да обслужи такива изискани и неочаквани посетители.
– Добър ден. Господата ще останат ли да обядват? Днес имаме превъзходна яхния с нахут, сготвена от моята госпожа, но можем да ви приготвим каквото пожелаете. Някое филенце...
– Чаша вода, ако обичате – помоли Алисия.
– Веднага.
Келнерът изтича за бутилка минерална вода и се върна с две менюта, ръчно написани на картон. Поднесе две чаши вода и се оттегли почтително, усещайки, че ще е по-добре да не дотяга с присъствието си.
– Оставям ви менюто, ако искате да му хвърлите един поглед.
Варгас благодари под сурдинка и видя, че Алисия се налива с вода, сякаш току-що е прекосила някоя пустиня.
– Гладна ли сте?
Тя взе чантата си и се изправи.
– Отивам до тоалетната. Поръчайте вместо мен.
Минавайки край Варгас, сложи ръка на рамото му и се усмихна немощно.
– Не се безпокойте. Ще се оправя...
Полицаят я видя как закуцука към тоалетната и се скри зад вратата. Келнерът ги наблюдаваше от бара и навярно се питаше от какво естество бе връзката на този мъж с такова създание.
Алисия затвори вратата и сложи резето. Тоалетната бе пропита с острата миризма на дезинфектант; избелелите сини фаянсови плочки бяха изпъстрени с нецензурни рисунки и несполучливи шеги. Тесен прозорец ограждаше вентилатор, през чиито перки се процеждаха остриета от прашна светлина. Алисия се подпря на мивката. Отвори крана и пусна водата, която вонеше на ръжда. С треперещи ръце извади от чантата си метална кутийка. Взе спринцовката и стъкленото шишенце с гумена запушалка. Заби иглата в нея и напълни цилиндъра до средата. Почука го с пръсти и натисна буталото, докато на върха на иглата се появи тежка блестяща капка. Спусна капака на тоалетната чиния, седна, подпря се на стената и с лявата ръка вдигна роклята си до хълбока. Опипа вътрешната страна на бедрото си и пое дълбоко дъх. Заби иглата на два пръста от ръба на чорапа и изпразни съдържанието. Само след секунди усещането я разтърси. Спринцовката изпадна от ръцете ѝ, умът ѝ се замъгли и по вените ѝ се разнесе студ. Подпряна на стената, Алисия постоя няколко минути, без да мисли за нищо друго освен за ледената змия, която пълзеше из тялото ѝ. За миг ѝ се стори, че ще припадне. Отвори очи и видя, че се намира в смрадливо и унило помещение, което ѝ изглеждаше непознато. Сепна я далечен звук – някой тропаше по вратата.