– Алисия? Добре ли сте?
Беше гласът на Варгас.
– Да – насили се да отвърне тя. – Ей сега излизам.
Стъпките на полицая не се отдалечиха веднага. Алисия почисти струйката кръв, която се стичаше по бедрото ѝ, и спусна роклята си. Вдигна счупената спринцовка и я прибра в кутийката. Изми си лицето и се избърса с остатъка от хартията, която висеше от един пирон на стената. Преди да излезе, погледна образа си в огледалото. Приличаше на някоя от куклите на Мерседес. Сложи си червило и пооправи дрехите си. Пое дълбоко дъх, готвейки се да се върне в света на живите.
Когато се върна при масата, седна срещу Варгас и му отправи най-сладката си усмивка. Той държеше халба бира, от която явно не беше пил, и гледаше Алисия с нескрита загриженост.
– Поръчах ви филе алангле – рече най-сетне. – Протеини.
Алисия кимна, давайки да се разбере, че намира избора за отличен.
– Не знаех какво да ви поръчам, но реших, че сте месоядна.
– Храня се само с кърваво месо – заяви тя. – По възможност от невинни създания.
Варгас не се засмя на шегата. Алисия видя отражението си в погледа му.
– Можете да го кажете.
– Кое?
– Каквото си мислите.
– И какво си мисля?
– Че изглеждам като невестата на Дракула.
Варгас свъси вежди.
– Леандро винаги казва така – рече Алисия с приятелски тон. – Не ми пречи. Свикнала съм.
– Съвсем не си мислех това.
– Прощавайте за одеве.
– Няма какво да ви прощавам.
Келнерът се приближи с дружелюбна усмивка и две чинии.
– Филе за госпожицата... и яхнията на заведението за господина. Нещичко друго? Малко хляб? Винце от кооператива?
Варгас поклати глава. Алисия хвърли поглед на своята чиния с бифтека, ограден с картофи, и въздъхна.
– Ако искате, мога да го допека още мъничко... – предложи келнерът.
– Така е добре, благодаря.
Започнаха да се хранят мълчаливо, като сегиз-тогиз разменяха погледи и помирителни усмивки. Алисия нямаше апетит, но положи усилие да се престори, че се наслаждава на бифтека си.
– Бива си го. А как е вашата яхния? Струва ли си да се ожени човек за готвачката?
Варгас остави лъжицата си и се облегна назад в стола си. Алисия знаеше, че той наблюдава разширените ѝ зеници и сънливото изражение.
– Колко си инжектирахте?
– Не е ваша работа.
– Що за травма имате?
– От ония, за които една добре възпитана госпожица не говори.
– Ако ще работим заедно, трябва да зная какво да очаквам.
– Не сме гаджета. Това ще трае два дни. Не е нужно да ме представяте на майка си.
Варгас изобщо не се усмихна.
– Раниха ме като дете. По време на бомбардировките през войната. Лекарят, който ми възстанови таза, не беше спал цяло денонощие и направи каквото можа. Мисля, че все още нося в тялото си някой и друг сувенир от италианската авиация.
– В Барселона ли?
Алисия кимна.
– Имах един колега в корпуса, който беше оттам; той живя дванайсет години с късче шрапнел, голямо колкото пълнена маслина, залепено за аортата му – рече Варгас.
– И умря ли накрая?
– Сгази го един разносвач на вестници пред гара Аточа.
– Не може да се има доверие на пресата. Всячески гледа да те прецака. Ами вие? Къде прекарахте войната?
– Къде ли не. Предимно в Толедо.
– В Алкасар или извън него?
– Има ли значение?
– Някакви спомени?
Варгас разкопча ризата си и ѝ показа един кръгъл белег от дясната страна на гърдите си.
– Може ли? – попита Алисия.