Полицаят кимна. Тя се протегна и докосна с пръсти белега. Зад бара келнерът изпусна на пода чашата, която бършеше.
– Бива си го – рече Алисия. – Боли ли ви?
Той отново закопча ризата си.
– Само когато се смея. Без майтап.
– С тази професия едва ли печелите достатъчно за аспирин.
Варгас най-сетне се усмихна. Алисия вдигна чашата си с вода.
– Да пием за нашите страдания.
Полицаят взе чашата си и се чукнаха. Продължиха да се хранят мълчаливо; Варгас омете яхнията си, а Алисия чоплеше месото оттук-оттам. Когато бутна чинията си встрани, той довърши останалите картофи, които бяха доста.
– Е, какъв е планът за днес следобед? – попита той.
– Мислех, че вие може да отидете в дирекцията, за да вземете копие от писмата на Салгадо и да видите дали има нещо ново на този фронт. А ако ви остане време, посетете оня Каскос в издателство „Ариадна“. Тук има нещо, което не се връзва.
– Не искате ли да го посетим заедно?
– Имам други планове. Мислех да направя визита на един стар приятел, който навярно би могъл да ни помогне. По-добре да отида сама, защото е чешит.
– За вашите приятели сигурно е необходимо условие да са такива. Ще потърсите консултация за книгата ли?
– Да.
Варгас даде знак на келнера да им донесе сметката.
– Не искате ли кафе, десерт или нещо друго?
– В колата може да ме почерпите с една от вашите вносни цигари – отвърна Алисия.
– Нали това не е някакъв номер, за да се отървете от мен при първия сгоден случай?
Алисия поклати глава.
– В седем ще се видим в „Хихон“14 и ще обменим информация.
Варгас я изгледа строго. Тя вдигна ръка с тържествен вид.
– Обещавам.
– Дано да е така. Къде да ви оставя?
– На „Реколетос“. На път ви е.
12
В годината, когато Алисия Грис пристигна в Мадрид, нейният наставник и кукловод, Леандро Монталво, я научи, че всеки желаещ да запази здравия си разсъдък се нуждае от място, в което може и иска да се изгуби. Това място, последното убежище, е малък анекс на душата; и когато светът претърпи крушение в абсурдната си комедия, човек винаги може да изтича да се скрие там и да забута някъде ключа. Леандро всякога имаше право – това бе един от най-дразнещите му навици. С времето Алисия се предаде пред фактите и реши, че е дошъл мигът да намери своето убежище, защото абсурдите на света вече не изглеждаха като комедия, а бяха станали обикновена рутина. Поне веднъж съдбата пожела да ѝ раздаде добри карти. Като всички съдбовни срещи, и тази се случи тогава, когато най-малко я очакваше.
В един далечен ден през първата ѝ есен в Мадрид, когато пороен дъжд я изненада на „Пасео де Реколетос“, Алисия зърна сред дърветата дворец с класически вид, който взе за някакъв музей; реши да се скрие там, докато отмине бурята. Прогизнала до кости, тя се качи по стълбището, оградено с разкошни статуи, без да забележи надписа на свода. Един флегматичен тип с поглед на бухал се бе подал от входа, за да се полюбува на дъжда, и я видя. Хищните му очи се спряха върху нея, сякаш тя бе мъничък гризач.
– Добър ден. Какво показвате тук? – импровизира Алисия.
Мъжът я погълна с огромните си зеници, без ни най-малко да се впечатли.
– Показваме търпение, госпожице, а понякога и удивление от дързостта на невежеството. Това е Националната библиотека.
Дали от съчувствие, или от скука, господинът с очи на кукумявка я осведоми, че е престъпила прага на една от най-големите библиотеки в света; че в недрата ѝ я очакват двайсет и пет милиона тома и ако е дошла с намерението да използва тоалетната или да прелиства модни списания в голямата читалня, спокойно може да си тръгне в дирене на пневмония.
– Мога ли да попитам кой сте вие, Ваше Благородие? – поинтересува се Алисия.
– Благородия от дълги години не съм виждал, но ако имате предвид скромната ми личност, достатъчно е да ви кажа, че съм директор на тази институция и едно от любимите ми хобита е да изхвърлям на улицата хапльовци и натрапници.
– Но аз бих искала да стана член на библиотеката.
– И аз бих искал да съм авторът на „Дейвид Копърфийлд“, а вижте ме нà – вече беловлас и без забележителна биография. Как се казвате, хубавице?
– Алисия Грис, на вашите услуги и на услугите на Испания.
– Макар и да не съм създал непреходна класика за идните поколения, мога да оценя иронията или безочието. За Испания не отговарям, защото тя вече си има достатъчно говорители; а що се отнася до мен, не виждам с какво бихте могли да ми служите, освен да ми напомняте колко съм стар. Все пак не съм някой звяр и ако желанието ви да се абонирате е искрено, няма да съм аз този, който ще ви държи в блатото на неграмотността. Казвам се Бермео Пумарес.