– За мен е чест. Оставям се във вашите ръце, за да ме избавите от невежеството и да ми отворите дверите на поверената ви Аркадия15.
Бермео Пумарес повдигна вежди и прецени по-внимателно опонентката си.
– Постепенно добивам смътното впечатление, че можете да се избавите и без чужда помощ; невежеството ви явно далеч отстъпва на дързостта ви, госпожице Грис. Осъзнавам, че ненаситната страст към енциклопедичното е придала на речта ми барокова пищност, но няма нужда да се подигравате на един стар преподавател.
– И насън не би ми хрумнало подобно нещо.
– Тъй, тъй. По словата им ще ги познаете. Вие ми допаднахте, Алисия, макар и да не си личи. Влезте вътре и отидете на гишето. Предайте на Пури, че Пумарес е наредил тя да ви издаде карта.
– Как мога да ви се отблагодаря?
– Като идвате тук и четете хубави книги, каквито на вас ви харесват, не каквито аз или някой друг ви е казал, че трябва да четете. Може да съм малко превзет, но не съм педант.
– Не се съмнявайте, че ще го направя.
В този ден Алисия се сдоби с читателска карта за Националната библиотека и прекара първия от много такива следобеди в голямата читалня, изваждайки някои от съкровищата на вековните човешки знания. Неведнъж вдигаше очи от страницата, за да срещне бухалския поглед на дон Бермео Пумарес, който понякога обичаше да се разхожда из залата, за да види какво четат присъстващите и да изгони задрямалите или бърборещите; както сам казваше, за заспали умове и празнодумци целият външен свят бе на разположение.
Веднъж, след като Алисия бе доказала интереса си на задълбочена читателка в продължение на година, Бермео Пумарес я покани в задните помещения на големия дворец и ѝ отвори вратите на една секция, затворена за публиката. Там, обясни той, се съхранявали най-ценните произведения в библиотеката. До тази секция получавали достъп единствено удостоените със специална карта, която се издавала на някои академици и учени, за да могат да правят проучвания.
– Никога не сте ми казвали с какво се занимавате, но надушвам, че сте един вид изследователка; и нямам предвид, че откривате производни на пеницилина или изравяте изгубени стихове на протопрезвитера на Ита16.
– Не сте на съвсем погрешен път.
– Аз никога не обърквам пътя. Но проблемът в нашата любима страна са пътищата, не пътниците, които ги следват.
– В моя случай пътищата не са Божии, а са определени от, както би казало Ваше Превъзходителство, апарата на Държавна сигурност.
Бермео Пумарес кимна бавно.
– Вие сте ковчеже с изненади, Алисия. От ония, дето човек е по-добре да не отваря, не дай боже да намери изненадата, която крият.
– Мъдро решение.
Пумарес ѝ подаде една карта с нейното име.
– Във всеки случай, преди да си отида, исках да ви осигуря и изследователската карта, така че да имате свободен достъп до това място, ако ви се прииска някой ден.
– Преди да си отидете?
Той направи печална физиономия.
– Секретарят на министър дон Маурисио Валс намери за добре да ме уведоми, че съм излязъл в оставка със задна дата и че последният ми работен ден начело на тази институция е бил миналата сряда. Види се, решението на господин министъра е продиктувано от различни фактори, сред които се открояват, от една страна, оскъдният ми ентусиазъм към светите принципи на Движението, каквито и да са те, а от друга, интересът, проявен от шурея на една мастита личност към директорския пост на Националната библиотека. Някои щураци сигурно си мислят, че звучното название на службата е толкова модерно в определени кръгове, колкото и покана за президентската ложа на „Реал Мадрид“.
– Много съжалявам, дон Бермео. Наистина.
– Не съжалявайте. В историята на тази страна културните институции рядко са били оглавявани от хора, които да са квалифицирани или поне не напълно некомпетентни. Упражнява се строг контрол и има многоброен специализиран персонал, чиято задача е да възпрепятства това. Меритокрацията и средиземноморският климат по необходимост са несъвместими. Вероятно това е цената, която плащаме, задето имаме най-добрия зехтин в света. Обстоятелството, че един опитен библиотекар оглави Националната библиотека на Испания, пък макар и само за четиринайсет месеца, беше случаен инцидент и пресветлите умове, които управляват съдбите ни, се постараха да възстановят порядъка на нещата – особено при наличието на безброй приятелчета и роднини, които да заемат този пост. Мога само да кажа, че ще ми липсвате, Алисия. Вие, вашите загадки и вашите остри шеги.
– И аз казвам същото.
– Връщам се в моето красиво Толедо или в онова, което е останало от него, с надеждата да си наема стаичка в някоя спокойна вила на хълм с изглед към града. Там ще прекарам остатъка от повехналия си живот, пускайки вода по бреговете на Тахо и препрочитайки Сервантес и всичките му врагове, повечето от които са живели недалече от това място и не са успели да променят ни на йота отклонението на този кораб, въпреки цялото злато и поезия на своя век.