– А аз не бих ли могла да ви помогна? Поезията не е силната ми страна, но ще се учудите с какви стилистични средства разполагам, за да раздвижа неподвижното.
– Няма да се учудя, по-скоро ще се уплаша; смел съм само с глупците. А и вие вече достатъчно ми помогнахте, макар и да не си давате сметка за това. Късмет, Алисия.
– Късмет, маестро.
Широка, открита усмивка озари лицето на Бермео Пумарес. За пръв и последен път Алисия го видя да се усмихва. Той стисна силно ръката ѝ и сниши глас.
– Кажете ми едно нещо, Алисия. Гризе ме любопитство: освен любовта ви към Парнас, знанието и всички тези образцови причини, какво всъщност ви води тук?
Тя сви рамене.
– Един спомен – отвърна.
Библиотекарят повдигна вежди заинтригуван.
– Спомен от детството ми. Нещо, което сънувах веднъж, когато насмалко не умрях. Много време мина оттогава. Една катедрала, изградена от книги...
– И къде беше това?
– В Барселона. По време на войната.
Библиотекарят кимна бавно, усмихвайки се сякаш на себе си.
– Казвате, че е било сън? Сигурна ли сте?
– Почти сигурна.
– Сигурността носи утеха, но се учим само чрез съмнението. Още нещо: ще дойде ден, в който ще се разровите където не трябва и ще разбутате някое мътно блато. Знам това, защото не сте нито първият, нито последният човек, която идва тук с тази сянка в погледа. И когато дойде тоя ден, което неминуемо ще стане, знайте, че тази сграда крие неочаквани неща и че хора като мен идват и си отиват, но тук има някой, който може би ще ви бъде от полза.
Пумарес посочи една черна врата в дъното на обширната галерия с арки и лавици, пълни с книги.
– Зад онази врата се намира стълбата, която води към подземията на Националната библиотека. Множество етажи с безкрайни коридори с милиони книги, много от които старопечатни. Само през войната добавиха половин милион тома към колекцията, за да бъдат спасени от изгаряне. Но това не е единственото, което се крие долу. Предполагам, че никога не сте чували легендата за вампира от двореца на „Реколетос“.
– Не съм.
– Но признайте, че идеята ви заинтригува, най-малкото заради мелодраматичното название.
– Не отричам. Ама сериозно ли говорите?
Пумарес ѝ смигна.
– Вече ви казах навремето, че мога да оценя иронията, макар и да не ми личи. Оставям ви с тази мисъл, за да отлежи в ума ви. И се надявам, че никога няма да престанете да идвате на това място или на друго подобно.
– Ще го направя за ваше здраве.
– По-добре за здравето на света, който преживява трудни времена. Пазете се, Алисия. И дано да намерите пътя, който аз не успях.
Без да отрони дума повече, дон Бермео Пумарес прекоси за последен път галерията на изследователите, после голямата читалня на Националната библиотека и накрая излезе през портите. Дори за миг не погледна назад, когато пресече „Пасео де Реколетос“ и се запъти към забвението – поредната капка в безкрайния океан от провалени съдби в онази сива тогавашна Испания.
А месеци по-късно дойде денят, когато любопитството взе връх над благоразумието и Алисия реши да мине през черната врата и да се потопи в мрачните подземия, скрити под Националната библиотека, за да разбули тайните им.
13
Легендите са лъжи, стъкмени, за да обяснят някоя универсална истина. Особено благодатна почва за тях са онези места, където лъжите и миражите са отровили земята. Първия път, когато Алисия Грис се спусна из мрачните подземни коридори на библиотеката в търсене на тъй наречения вампир и неговото предание, тя намери само един подземен град със стотици хиляди книги, които чакаха в тишината сред паяжини и ехо.
Животът рядко предоставя на хората случай да се разходят из собствените си сънища и да докоснат с ръце някой изгубен спомен. Докато обикаляше това място, Алисия неведнъж се спираше в сумрака, очаквайки да чуе отново грохота на бомбите и металическия тътен на самолетите. След два часа бродене из етажите тя не срещна други живи души освен няколко хранещи се с хартия ларви, които пълзяха по гърба на една стихосбирка на Шилер в търсене на угощение. При втория си набег, въоръжена този път с фенер, който бе купила от един железарски магазин на „Каляо“, Алисия не видя дори своите колеги ларви, но след час и половина изследване намери на изхода забодена с карфица бележка, която гласеше: