Хубав фенер.
Никога ли не си сменяте жакета?
В тази страна това е почти екстравагантност.
С най-сърдечни чувства,
Вирхилио
На следващия ден Алисия отново се отби в железарския магазин, за да купи още един такъв фенер и пакет батерии. Облечена с все същия многострадален жакет, тя се спусна до най-последния етаж и се настани до една колекция от романите на сестрите Бронте, които ѝ бяха любими още от годините в сиропиталището „Рибас“. Извади сандвича с мариновано филе и бирата, купени от кафене „Хихон“, и започна да се храни. После задряма с пълен стомах.
Събудиха я стъпки в мрака – леки като перца, влачещи се в праха. Отвори очи и зърна тънки снопове кехлибарена светлина, които се процеждаха сред книгите в другия край на коридора. Светлината се придвижваше бавно като медуза. Алисия се надигна и отръска трохите от реверите си. Само след секунди един силует зави по ъгъла на коридора и продължи в посока към нея, този път по-бързо. Първото, което Алисия забеляза, бяха очите му – сини и привикнали към мрака. Кожата му беше бледа като страниците на още неотворена книга, а косата – права и сресана назад.
– Донесох ви фенер – рече Алисия. – И батерии.
– Много мило.
Гласът бе дрезгав и странно пронизителен.
– Казвам се Алисия Грис. А вие сигурно сте Вирхилио.
– Същият.
– Чиста формалност, но все пак трябва да ви попитам дали сте вампир.
Вирхилио се усмихна учудено. Усмивката му придаде вид на риба морена.
– Ако бях, вече да съм се гътнал от миризмата на чесън от сандвича, който сте омели.
– Значи не пиете човешка кръв.
– Предпочитам „Тринаранхус“17. Тези въпроси сама ли си ги измисляте, или някой ви ги е написал?
– Боя се, че съм била обект на дебелашка шега – рече Алисия.
– Че кой не е бил? То това си е същината на живота. Кажете, какво мога да ви предложа?
– Господин Бермео Пумарес ми е говорил за вас.
– Така си и мислех. Схоластичен хумор.
– Каза ми, че навярно бихте могли да ми помогнете, когато настъпи моментът.
– И настъпи ли?
– Не съм сигурна.
– Значи още не е настъпил. Може ли да видя този фенер?
– Ваш е.
Вирхилио взе подаръка и го разгледа.
– От колко години работите тук? – поинтересува се Алисия.
– От трийсет и пет. Започнах заедно с баща ми.
– Той също ли живееше в тези дълбини?
– Вие май ни бъркате със семейство ракообразни.
– Така ли се роди легендата за библиотекаря вампир?
Вирхилио се разсмя от сърце. Смехът му стържеше като шкурка.
– Никога не е имало такава легенда – заяви той.
– Значи господин Пумарес я е измислил, за да се пошегува с мен?
– Формално погледнато, не я измисли той. Взе я от един роман на Жулиан Каракс.
– Никога не съм чувала за него.
– Почти никой не е чувал. Жалко. Извънредно занимателно четиво. Става дума за един демоничен убиец, който живее скрит в подземията на Парижката национална библиотека и използва кръвта на жертвите си, за да пише дяволска книга, с която, както сам вярва, ще може да призове самия Сатана. Истинска прелест! Ако успея да намеря романа, ще ви го заема. Я кажете, вие полицай ли сте, или нещо от сорта?
– По-скоро нещо от сорта.
През онази година, покрай машинациите и мръсните поръчки, които ѝ възлагаше Леандро, Алисия посещаваше библиотекаря в подземното му царство при всеки удобен случай. С времето той стана единственият ѝ истински приятел в този град. Вирхилио винаги имаше приготвени книги, които да ѝ заеме, и изборът му неизменно беше сполучлив.
– Вижте, Алисия, не ме разбирайте криво, но искате ли някоя вечер да отидем заедно на кино?
– На драго сърце, стига да не ме заведете на филм за светци или образцови личности.
– Тозчас да ме изпепели безсмъртният дух на дон Мигел де Сервантес, ако някога ми хрумне да ви предложа да гледаме някоя епопея за триумфа на човешкия дух.
– Амин – заяви тя.
Понякога, когато Алисия нямаше други задачи, двамата отиваха заедно в някое кино на „Гран Виа“ да гледат последната прожекция. Вирхилио обожаваше техниколора, библейските разкази и сюжетите от римско време, защото така можеше да се любува на слънцето и на мускулестите торсове на гладиаторите. Една вечер, докато изпращаше Алисия към „Испания“ след прожекция на „Quo vadis“, библиотекарят я загледа, когато тя се спря пред витрината на една книжарница на „Гран Виа“.
– Алисия, ако бяхте момченце, щях да поискам ръката ви за незаконно съжителство.
Младата жена му подаде ръката си, която той целуна.
– Какви хубави неща казвате, Вирхилио.
Мъжът се усмихна; цялата тъга на света се бе събрала в погледа му.