– Предимството да си начетен е, че знаеш всички стихове и всички трикове на съдбата.
Някои съботни следобеди Алисия купуваше няколко бутилки „Тринаранхус“ и отиваше в библиотеката, за да послуша историите на Вирхилио за неизвестни автори, за които никой не беше чувал; техните прокълнати биографии бяха затворени в библиографската крипта в последното подземие.
– Алисия, знам, че не е моя работа, но това с хълбока ви... Какво ви се е случило?
– Войната.
– Разкажете ми.
– Не обичам да говоря за това.
– Мога да си представя. Но точно затова трябва да ми разкажете. Ще ви олекне.
Алисия никога и с никого не бе споделяла как един непознат ѝ спаси живота в нощта, в която авиацията на Мусолини, вербувана в служба на националната армия, безжалостно бомбардира град Барселона. Докато слушаше собствения си глас, сама се изненада, че не е забравила нищо и че все още може да долови във въздуха миризмата на сяра и изгоряла плът.
– И никога ли не научихте кой беше онзи мъж?
– Приятел на родителите ми. Някой, който наистина ги е обичал.
Едва когато Вирхилио ѝ подаде кърпа, осъзна, че плаче, и въпреки целия срам и гняв, които изпитваше, не можеше да спре.
– Никога не съм ви виждал да плачете.
– Нито вие, нито някой друг. Това няма да се повтори.
След посещението във Вила Мерседес, когато изпрати Варгас на разузнаване в дирекцията, Алисия отиде отново в Националната библиотека. Тъй като я познаваха добре, дори не се наложи да показва картата си. Прекоси читалнята и се запъти към крилото, запазено за изследователите. Множество академици сънуваха будни на писалищата си, когато Алисия премина дискретно покрай тях и се запъти към черната врата в дъното на галерията. С годините бе опознала навиците на Вирхилио и прецени, че в този ранен следобеден час той по всяка вероятност подрежда старопечатните книги, които учените са вземали за справки същата сутрин на третото ниво. Именно там го завари, въоръжен с фенера, който му бе подарила. Библиотекарят си свирукаше в тон с една мелодия по радиото и същевременно поклащаше леко невзрачната си и кльощава фигура. Гледката се стори на Алисия неповторима и достойна да породи собствена легенда.
– Очарована съм от тропическия ви ритъм, Вирхилио.
– Кубинските ритми проникват дълбоко. Деня ли съм объркал, или днес са ви пуснали твърде рано от работа?
– Идвам на полуофициално посещение.
– Не ми казвайте, че съм арестуван.
– Не, но вашата ерудиция временно ще бъде впрегната в служба на националните интереси.
– Щом е тъй, кажете с какво мога да ви бъда полезен.
– Бих искала да погледнете нещо.
Алисия извади книгата, която бе намерила в писалището на Валс, и му я подаде. Вирхилио я взе в ръце и включи фенера. Щом зърна витата стълба, гравирана върху корицата, той изгледа втренчено Алисия.
– Имате ли поне смътна идея какво е това?
– Надявах се вие да ми изясните.
Библиотекарят хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше, че в коридора има още някого, после ѝ даде знак с глава.
– По-добре да отидем в моя кабинет.
Кабинетът на Вирхилио беше тясна стаичка в дъното на един от коридорите на най-дълбокото ниво. Помещението сякаш бе изникнало от самите стени вследствие на натиска, упражняван от милиони книги, натрупани етаж след етаж. Беше претъпкано с томове, папки и какви ли не странни предмети, от вази с четки и игли за шиене до лупи и туби с багрилни вещества. Алисия предположи, че именно тук библиотекарят провежда спешни хирургически операции, за да спаси и реставрира бездиханни книжни екземпляри. Ключова част от оборудването беше един малък хладилник. Вирхилио го отвори и Алисия видя, че е пълен с бутилки „Тринаранхус“. Приятелят ѝ извади две, после се въоръжи с очила-лупи, сложи книгата върху къс червено кадифе и надяна фини копринени ръкавици.
– От целия церемониал заключавам, че става дума за голяма рядкост...
– Шшшт – накара я да млъкне Вирхилио.
В продължение на няколко минути Алисия го гледаше как изучава очарован книгата на Виктор Матаиш. Любуваше се на всяка страница, галеше всяка илюстрация и се наслаждаваше на всяка гравюра като на някакво дяволско блюдо.
– Вирхилио, започвате да ме изнервяте. Кажете нещо, мътните да го вземат!
Библиотекарят се извърна; леденосините му ириси бяха уголемени от лупите на часовникарските очила.
– Предполагам, че не можете да ми кажете откъде сте изровили това.
– Предположението ви е съвсем правилно.
– Това е колекционерска вещ. Ако искате, ще ви посоча някого, на когото бихте могли да я продадете на много добра цена. Но трябва да си отваряте очи на четири, защото книгата е забранена – не само от правителството, но и от Светата майка Църквата.