– Доколкото зная, вече почти се е оттеглил от дейност, но винаги намира време за някоя представителна госпожица, нали ме разбирате?
– Ще се разкрася за случая.
– Жалко, че няма да съм там, за да го видя. Вероятно няма да ми кажете за какво е всичко това, нали?
– И аз самата още не зная, Вирхилио.
– Мога ли да ви помоля за една услуга?
– Разбира се.
– Когато тази история приключи, ако изобщо приключи, и ако се измъкнете невредима и книгата все още е у вас, донесете ми я. Ще се радвам да прекарам няколко часа насаме с нея.
– Че защо да не се измъкна невредима?
– Кой знае. Всеки, който пипне книгите от „Лабиринтът на духовете“, завършва зле.
– Това някоя от вашите легенди ли е?
– Не. Тази е истинска.
В края на XIX в. от света се откъсна един остров под формата на литературно кафене и салон на привиденията. Оттогава, застинал в безвремие, той се носи по теченията на историята из големите булеварди на един въображаем Мадрид и обикновено може да бъде намерен заседнал на няколко крачки от Националната библиотеката под флага на кафене „Хихон“. Готов да спаси всеки корабокрушенец, който пристига със зажаднял дух или небце, този остров чака там, подобно на огромен пясъчен часовник; там на цената на едно кафе всеки може да се огледа в огледалото на паметта и да повярва поне за миг, че ще живее вечно.
Свечеряваше се, когато Алисия пресече булеварда и се запъти към вратите на „Хихон“. Варгас я чакаше на маса до прозореца, пушейки една от вносните си цигари и оглеждайки минувачите с око на полицай. Когато я видя да влиза, ѝ направи знак. Алисия седна и веднага поръча на един минаващ край тях келнер кафе с мляко, за да се сгрее след пронизващия студ в подземията на библиотеката.
– Отдавна ли ме чакате? – попита тя.
– Цял живот – отвърна Варгас. – Ползотворен ли бе следобедът ви?
– Зависи от гледната точка. А вашият?
– Не мога да се оплача. След като ви оставих, отидох в издателството на Валс при Пабло Каскос Буендия. Имахте право. Нещо в тази история не се връзва.
– И какво стана?
– Каскос сам по себе си е обикновен хапльо. Разбира се, прави се на много важен.
– Колкото по-глупави са, толкова повече се перчат – каза Алисия.
– И тъй, нашият приятел Каскос най-напред ме разведе на почетна обиколка из издателството, а после се зае да превъзнася личността и делото на дон Маурисио, сякаш животът му зависеше от това.
– Може и така да е. След типове като Валс обикновено се мъкне безкрайна свита от протежета и подмазвачи.
– Там имаше и от едните, и от другите. Каскос обаче ми се видя неспокоен. Явно подозираше нещо и постоянно ми задаваше въпроси.
– Каза ли ви защо Валс го е повикал в жилището си?
– Наложи се доста да го попритисна, защото отначало не искаше да си развърже езика.
– А после разправяте, че аз съм тормозела хората.
– Умея да церя разглезени момченца и кариеристи, защо да ви лъжа.
– Разказвайте нататък.
– Нека първо да надникна в тефтера си, защото работата хич не е толкова проста, колкото изглежда – продължи Варгас. – Ето го. Внимание! Оказва се, че в най-зелените си години дон Паблито бил сгоден за една госпожичка на име Беатрис Агилар. Въпросната Беатрис го зарязала, докато клетникът отбивал военната си служба, и се омъжила – очаквайки дете според някои – за Даниел Семпере, син на собственика на евтина барселонска книжарница, наречена „Семпере и синове“. Любимата книжарница на Себастиан Салгадо, която той посещавал неведнъж след излизането си от затвора, несъмнено с цел да се осведоми за литературните новости през последните двайсет години. Ако си спомняте доклада от досието, двама нейни служители, единият от които бил именно Даниел Семпере, проследили Салгадо оттам до Северната гара в деня, когато умрял.
Очите на Алисия святкаха.
– Продължавайте, моля.
– Да се върнем към нашия човек. И тъй, отчаяният герой Каскос Буендия, лейтенант и рогоносец, изгубил връзка със своята възлюбена, прелестната Беатрис. Красавица като нея, кълне се Паблито, в един справедлив свят би се озовала при него, а не при голтак като Даниел Семпере.
– Не бива да се хвърлят бисери на свинете – отбеляза Алисия.
– Без да познавам доня Беатрис, само след половин час, прекаран с Каскос, се зарадвах заради нея. Дотук бяха предшестващите събития. Да прескочим сега напред във времето до средата на 1957 г. След като е разнасял биографията и семейните си препоръки из фирмите на половин Испания, Пабло Каскос получава неочаквано обаждане от издателство „Ариадна“, основано през 1947 г. от дон Маурисио Валс, който до ден днешен е негов главен акционер и президент. Канят Каскос на интервю и там му предлагат да се включи в търговския отдел като представител за Арагон, Каталония и Балеарските острови. Добра заплата, възможности за повишение. Очарован, Пабло Каскос приема поста и започва да работи. Месеците се нижат и един ден дон Маурисио се изтърсва в кабинета му ни в клин, ни в ръкав и го кани на обяд в ресторант „Хорхер“.