– И после?
– После Каскос се върнал в Мадрид с лице като палачинка, с подвита опашка и треперещ от страх какво ще докладва на Валс.
– Как реагирал Валс?
– Изслушал го мълчаливо и го накарал да се закълне, че няма да разкаже на никого какво е бил помолен да направи и какво се е случило.
– Това ли е краят на историята?
– Изглеждало, че да, докато Валс не му се обадил отново няколко дни преди изчезването си. Повикал го в частната си резиденция за разговор, чиято тема не уточнил, но може би пак била свързана със семейство Семпере, Изабела и тайнствения Давид Мартин.
– Среща, на която Валс така и не се появил.
– И дотук бяха събраните сведения – заключи Варгас.
– Какво знаем за този Давид Мартин? Остана ли ви време да научите нещо за него?
– Слаба работа. Все пак това, което открих, изглежда обещаващо. Забравен писател и – внимание! – затворник в Монжуик от 1939 до 1941 г.
– Съвпада по време с Валс и Салгадо – отбеляза Алисия.
– От един випуск са, както се казва.
– А след 1941-ва? Какво е станало с Давид Мартин в периода му след затвора?
– Няма такъв период. В полицейския протокол е обявен за изчезнал и загинал при опит за бягство.
– Което в превод означава...?
– Че навярно е бил екзекутиран без присъда и захвърлен в някоя канавка или общ гроб.
– По заповед на Валс ли?
– Най-вероятно. По онова време единствено той е имал властта и правомощията да се разпореди така.
Алисия помисли малко над всичко това.
– По каква причина Валс би издирвал мъртвец, екзекутиран по негово нареждане?
– Мъртвите понякога съвсем не са мъртви. Прочетете „Сид“20.
– Да допуснем тогава, че според Валс Мартин все още е жив... – рече Алисия.
– Това се връзва с досегашните сведения.
– Жив и жаден за мъст. И може би тайно дърпащ конците на Салгадо в очакване на подходящия момент за реванш.
– Старите приятелства, завързани в затвора, не се забравят лесно – съгласи се Варгас.
– Не става ясно обаче каква връзка може да е имало между Мартин и семейство Семпере.
– Все нещо трябва да е имало. Особено щом самият Валс е попречил на полицията да разследва в тази посока и е предпочел да използва Каскос.
– Може би именно тук се крие ключът към цялата история – отсъди Алисия.
– Е, добър екип ли сме?
Тя забеляза лукавата усмивка, която се таеше в ъгълчетата на устните му.
– Какво още научихте?
– Това малко ли ви се струва?
– По-добре си кажете всичко.
Варгас запали цигара, дръпна с наслада и загледа спиралите дим, които се виеха между пръстите му.
– Малко по-късно, докато вие посещавахте приятелите си и след като практически разреших сам случая, за да отнесете после вие лаврите, се отбих в дирекцията, за да взема писмата на затворника Себастиан Салгадо. Позволих си и волността да се консултирам с моя приятел Сихес, който работи като графолог там. Не се безпокойте, не му казах за какво става дума, нито пък той ме попита. Показах му няколко произволно избрани писма и след като ги огледа добре, каза, че имало многобройни знаци в тилдите и поне четиринайсет букви и връзки между тях с наклон надясно. Наговори ми куп неща за ъгъла, за разлива на мастилото по хартията, за натиска и прочие.
– И какво следва от всичко това?
– Че човекът, който е писал заплашителните писма до Валс, е бил леворък.
– Е, и?
– Ако си дадете труд да прочетете доклада за наблюдението над Себастиан Салгадо, осъществено от барселонската полиция след изненадващото му освобождаване през януари същата година, там пише, че другарят е изгубил лявата си ръка в затвора и е носел изкуствена от порцелан. Изглежда, че по време на разпитите някой е дал воля на ръката си, ако ми позволите забележката.
Стори му се, че Алисия се кани да каже нещо, но тя внезапно занемя и доби отнесено изражение. Само за миг пребледня и по челото ѝ изби пот.
– Във всеки случай, едноръкият Салгадо не е могъл да напише тези писма. Алисия, слушате ли ме? Добре ли сте?
Младата жена изведнъж стана и си облече палтото.
– Алисия?
Тя взе от масата папката с писмата и изгледа Варгас с отсъстващо изражение.
– Алисия?
Алисия се запъти към изхода, изпроводена от озадачения поглед на полицая.
15
Щом излезе на улицата, болката се влоши. Не искаше Варгас да я вижда в такова състояние. Не искаше никой да я вижда така. Кризата, която се задаваше, беше от лошите. Проклетият мадридски студ! Взетата по пладне доза ѝ бе дала само малка отсрочка. Опита се да понесе първите остри болки в ханша, като дишаше бавно и стъпваше предпазливо. Не бе стигнала дори до „Сибелес“, когато се наложи да спре и да се хване за една улична лампа в очакване да отмине спазъмът, който пронизваше костите ѝ като електрически ток. Усещаше погледите на преминаващите край нея хора.