– Добре ли сте, госпожице?
Тя кимна, не знаейки на кого. Щом се посъвзе, спря едно такси и помоли шофьора да я откара до „Испания“. Той я погледна с известно безпокойство, но не каза нищо. Свечеряваше се и светлините на „Гран Виа“ увличаха и местните, и чужденците в сив поток от хора, напускащи мрачни канцеларии, за да се приберат по домовете си – както и такива, които нямаше къде да отидат. Алисия долепи лице до стъклото и затвори очи.
Когато стигнаха до хотела, помоли шофьора да ѝ помогне да слезе. Остави му щедър бакшиш и се запъти към фоайето, като се подпираше по стените. Щом я видя да влиза, рецепционистът Маура скочи и се завтече към нея с угрижено лице. Прихвана я през кръста и ѝ помогна да стигне до асансьорите.
– Пак ли? – попита той.
– Ей сега ще ми мине. Времето е виновно...
– Изглеждате зле. Да повикам ли лекар?
– Няма нужда. Горе в стаята си имам лекарството, което ми трябва.
Маура кимна скептично. Алисия го потупа по ръката.
– Вие сте добър приятел, Маура. Ще ми липсвате.
– Да не би да заминавате някъде?
Алисия се усмихна и се качи в асансьора, махайки за лека нощ.
– Впрочем май имате компания... – съобщи ѝ Маура точно когато вратите се затваряха.
Тя закрачи по дългия сумрачен коридор към стаята си, като накуцваше и се подпираше на стената. Преминаваше край десетки затворени врати на празни стаи. В такива нощи Алисия подозираше, че е единственият жив обитател на този етаж, макар винаги да ѝ се струваше, че някой я наблюдава. Понякога, ако се спреше в сенките, почти усещаше дъха на постоянните квартиранти по тила си или докосването на нечии пръсти до лицето си. Когато се добра до вратата на стаята си в края на коридора, поспря за миг запъхтяна.
Отвори вратата и не си направи труда да запали лампата. Примигващите неонови реклами на кината и театрите по „Гран Виа“ хвърляха в стаята мъжделива многоцветна светлина. Силуетът в креслото седеше с гръб към вратата; от запалената цигара в ръката му се виеше спирала синкав дим, която тъчеше арабески във въздуха.
– Мислех, че ще дойдеш да ме видиш надвечер – каза Леандро.
Алисия се добра с олюляване до леглото и се отпусна изтощена върху него. Наставникът ѝ се обърна и въздъхна, клатейки глава.
– Да ти приготвя ли дозата?
– Не искам нищо.
– Това форма на изкупление за греховете ти ли е, или обичаш да страдаш без нужда?
Той стана и отиде при нея.
– Дай да видя.
Наведе се над нея и опипа ханша ѝ с професионално равнодушие.
– Кога си се боцкала за последен път?
– Днес по обяд. Десет милиграма.
– Знаеш, че толкова не вършат никаква работа.
– Може да са били и двайсет.
Леандро промърмори нещо под нос. Отиде в банята и отвори аптечката. Там намери металната кутийка и се върна при Алисия. Седна на ръба на леглото, отвори кутийката и започна да приготвя инжекцията.
– Добре знаеш, че не обичам да правиш така.
– Животът си е мой.
– Когато се наказваш, това засяга и моя живот. Обърни се.
Алисия затвори очи и се извърна на една страна. Леандро вдигна роклята ѝ до кръста. Разкопча каишките на корсета и го свали. Алисия стенеше от болка, като стискаше клепачи и дишаше на пресекулки.
– От това мен ме боли повече, отколкото теб – рече Леандро.
Хвана бедрото ѝ и я притисна към леглото. Алисия трепереше, когато той заби иглата в хълбока ѝ. Тя нададе глух вик и цялото ѝ тяло за миг се изопна като въже. Леандро бавно измъкна иглата и остави спринцовката на леглото. Разхлаби полека натиска върху крака на Алисия и я нагласи да легне по гръб. Оправи роклята ѝ и нежно пъхна възглавница под главата ѝ. Челото на Алисия бе плувнало в пот. Той извади кърпа и го избърса. Тя го гледаше със стъклени очи.
– Колко е часът? – измънка.
Леандро я погали по бузата.
– Рано е. Почивай.
16
Събуди се в сумрачната стая и съгледа силуета на Леандро, очертан в креслото до леглото. Той държеше в ръце книгата на Виктор Матаиш и я четеше. Алисия предположи, че докато е спала, Леандро е претършувал джобовете и чантата ѝ, а вероятно и всяко от чекмеджетата в стаята.
– По-добре ли си? – попита той, без да вдига очи от текста.
– Да – отвърна Алисия.
Събуждането винаги бе съпроводено от необичайна яснота на ума и от чувството, че вените ѝ са пълни с леден желатин. Леандро я бе завил с одеяло. Алисия се опипа и установи, че все още е с дрехите, които бе носила през деня. Понадигна се и се подпря в седнало положение на таблата на леглото. Болката бе притъпена и едва доловима иззад усещането за студ. Леандро се наведе и ѝ подаде чаша. Алисия отпи две глътки. Течността нямаше вкус на вода.