– Какво е това?
– Изпий го докрай.
Тя пресуши чашата. Леандро затвори книгата и я остави на масата.
– Никога не съм разбирал литературните ти вкусове, Алисия.
– Намерих я скрита в писалището в кабинета на Валс.
– И смяташ, че може да има някаква връзка с нашия случай?
– За момента не отхвърлям нито една възможност.
Леандро кимна одобрително.
– Започваш да говориш като Хил де Партера. Как е новият ти партньор?
– Варгас ли? Изглежда кадърен.
– Може ли да му се има доверие?
Алисия сви рамене.
– Като се има предвид, че не се доверяваш дори на сянката си, не зная дали трябва да приема съмнението ти като знак, че започваш да се приобщаваш към вярата в режима.
– Приемете го както искате – отвърна тя.
– Още ли сме във война?
Алисия въздъхна и поклати глава.
– Това не е посещение от любезност, Алисия. Имам си работа, а и в „Палас“ от известно време ме чакат хора за вечеря. Какво имаш да ми разкажеш?
Младата жена изложи накратко събитията от деня и остави Леандро да смели мълчаливо фактите, какъвто беше обичаят му. Мъжът стана и отиде до прозореца. Алисия загледа неподвижния му силует, очертан срещу светлините на „Гран Виа“. Хилавите му ръце и крака, свързани с несъразмерния торс, му придаваха вид на паяк, увиснал в мрежата си. Алисия не прекъсна размишленията му. От опит знаеше, че Леандро обича спокойно да се отдава на догадки, наслаждавайки се на всяко късче информация и преценявайки как да го използва, за да причини възможно най-голяма вреда.
– Вероятно не си казала на секретарката на Валс, че си намерила тази книга и си решила да я вземеш със себе си – рече най-сетне той.
– Не съм. Само Варгас знае, че книгата е у мен.
– И по-добре нещата да си останат така. Мислиш ли, че ще можеш да го убедиш да не издава това на началниците си?
– Да. Поне още няколко дни.
Леандро въздъхна, леко раздразнен. Дръпна се от прозореца и бавно се върна при креслото. Седна, кръстоса крака и заоглежда Алисия с поглед на съдебен лекар.
– Бих искал да те види доктор Вайехо.
– Вече сме говорили за това.
– Той е най-добрият специалист в страната.
– Не.
– Нека да ти запиша час при него. Един преглед без ангажименти.
– Не.
– Ако смяташ да говориш едносрично, поне вмъкни някоя друга дума за разнообразие.
– Добре – отвърна Алисия.
Леандро взе отново книгата от масата и я запрелиства, като се усмихваше сам на себе си.
– Смешна ли ви се струва?
Той бавно поклати глава.
– Не. Косата ми се изправя от нея. Просто си мислех, че сякаш е създадена специално за теб.
Леандро плъзгаше очи по страниците, като се спираше тук-там със скептично изражение. Накрая върна книгата на Алисия и се вторачи в нея. Имаше йезуитски поглед – от ония, които долавят греховете още преди да са се зародили в мисълта, и налагат покаяние само с едно примигване.
– Онази тъй важна вечеря в „Палас“ сигурно вече изстива – подхвърли Алисия.
Наставникът ѝ кимна тържествено.
– Не ставай от леглото, почивай. Оставих ти десет флакона по сто милиграма в аптечката.
Тя стисна гневно устни, но си замълча. Леандро ѝ кимна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и я посочи с пръст.
– И не прави глупости – предупреди я той.
Алисия събра длани в молитвен жест и се усмихна.
17
Когато се отърва от присъствието на Леандро и от властното му излъчване, което я преследваше навсякъде, Алисия заключи вратата, пъхна се под душа и стоя под пàрата и топлите водни струи в продължение на почти четирийсет минути. Не си направи труда да запали лампата и остана в мъжделивия зрак, който се процеждаше през прозореца, докато водата отмиваше от тялото ѝ изминалия ден. Бойлерите на „Испания“ вероятно бяха заровени някъде в преизподнята и металическият грохот на тръбите зад стените напомняше хипнотична музика. Когато ѝ се стори, че кожата ѝ вече ще започне да се бели на парцали, Алисия спря водата и постоя в банята още няколко минути, заслушана в капките от душа и в ромоленето на трафика по „Гран Виа“.
По-късно, загърната с хавлия, тя се просна в леглото с препълнена чаша бяло вино и с досието, което Хил де Партера им бе предал същата сутрин. Взе и папката с предполагаемите писма на Себастиан Салгадо – или на съмнителния покойник Давид Мартин – до министър Валс.
Започна с досието, като съпоставяше получените през деня сведения с официалната версия на дирекцията. Както при много други полицейски доклади, казаното не бе особено съществено; интерес представляваше единствено премълчаното. Свидетелствата за тъй наречения атентат срещу министъра в Центъра за изящни изкуства бяха шедьовър на несъстоятелните и налудничави догадки. Там имаше само непроверено опровержение на думите на Валс, който твърдеше, че видял сред публиката някого, който имал намерение да извърши покушение срещу живота му. Колоритен щрих добавяше изявлението на един от хипотетичните свидетели на хипотетичния заговор, който уж бил зърнал зад кулисите някакъв тип с маска или нещо, което частично му покривало лицето. Алисия въздъхна с досада.