– Само Зоро ни липсваше сега – промърмори сама на себе си.
След малко, отегчена да преглежда документи, които като че ли бяха изфабрикувани с цел да придадат на досието нотка на експедитивност, тя го заряза и се зае с писмата.
Те бяха една дузина, всичките на жълтеникава хартия, изпъстрена с причудлив почерк. Най-дългото се състоеше от два кратки абзаца. Бяха написани сякаш с изхабена перодръжка, от която мастилото бе текло неравномерно, оставяйки плътни линии редом с други, едва открояващи се върху листа. Ръката на автора рядко бе свързвала една буква със следващата; това оставяше впечатлението, че текстът е бил писан буква по буква. Тематиката се повтаряше във всяко писмо. Авторът многократно споменаваше „истината“, „децата на смъртта“ и срещата „на входа на лабиринта“. Валс години наред бе получавал тези послания и едва в последно време нещо го бе подтикнало да предприеме някакви действия по въпроса.
– Но какво? – прошепна Алисия.
Отговорът почти винаги се коренеше в миналото. Това беше един от първите уроци на Леандро. Изрече тази фраза веднъж, когато си тръгваха от погребението на един от началниците на тайната полиция в Барселона (Леандро я бе заставил да го придружи като част от обучението ѝ, както бе казал). Тезата на наставника ѝ бе, че след даден етап от живота бъдещето на един човек неизменно е в миналото му.
– Нима това не е очевидна истина? – бе попитала Алисия.
– Ще се учудиш, ако разбереш колко често хората търсят в настоящето или в бъдещето отговори, които се крият в миналото.
Леандро имаше известна склонност към дидактически афоризми. В онзи случай Алисия бе помислила, че той има предвид покойника или може би дори себе си и онази тъмна вълнà, която го бе изтласкала на брега на властта, както бе станало с мнозина достопочтени люде, изкатерили се по злокобната постройка на режима. С времето им бе дала сполучливото прозвище „избраните“; онези, които винаги плуваха в мътната вода като отпадъци. Плеяда от първенци, които сякаш не бяха родени от майка, а по-скоро възникнали от мръсотията, влачеща се по улиците на разорената земя като река от кръв, избликнала от канавките. Алисия осъзна, че е заимствала този образ от книгата, намерена в кабинета на Валс. Кръв, която избликва от канавките и бавно залива улиците. Лабиринтът.
Алисия пусна писмата на пода и затвори очи. Студът, който онова отровно лекарство вливаше във вените ѝ, винаги отваряше задната стаичка на ума ѝ. Това бе цената, която плащаше за потушаването на болката. Леандро го знаеше. Знаеше, че под онзи леден покров, където нямаше ни болка, ни съзнание, очите ѝ бяха способни да виждат отвъд мрака, да долавят невъобразими неща, да проследяват тайни, които останалите хора смятаха, че са погребали. Леандро знаеше, че при всяко гмуркане в онези черни води, откъдето се връщаше с трофей в ръце, Алисия оставяше там част от кожата си и от душата си – и че го мразеше заради това. Мразеше го с онова ожесточение, което може да изпитва само същество, което познава своя създател и каталога си от страдания.
Младата жена изведнъж скочи от леглото и отиде в банята. Отвори малкия аптечен шкаф зад огледалото и намери идеално подредените шишенца, които Леандро ѝ бе оставил. Нейната награда. Сграбчи ги с две ръце и ги запрати с все сила в мивката. Прозрачната течност изчезна сред счупените стъкла.
– Кучи син – промърмори Алисия.
След малко телефонът в стаята ѝ звънна. Тя го остави да звъни, загледана в отражението си в огледалото. Очакваше това обаждане. Върна се в спалнята и вдигна слушалката. Заслуша, без да каже нищо.
– Намерили са колата на Валс – каза Леандро в другия край на линията.
Алисия помълча още малко.
– В Барселона – рече накрая.
– Да – потвърди Леандро.
– И без следа от самия Валс.
– Както и от телохранителя му.
Тя седна на леглото и се загледа в уличните светлини, които обливаха в кръв прозореца.
– Алисия? Там ли си?
– Ще взема първия сутрешен влак. Мисля, че потегля от Аточа в седем.