Зазоряваше се, когато тя пресече фоайето без намерение да се сбогува с изгубените души на „Испания“. Беше се запътила към вратата, когато чу зад гърба си гласа на Маура.
– Значи е вярно – рече той. – Заминавате.
Алисия спря и се обърна. Маура я гледаше, подпрян на една подочистачка, похабена почти колкото него. Усмихваше се, за да не заплаче, а в погледа му се таеше безкрайна тъга.
– Отивам си у дома, Маура.
Рецепционистът закима.
– И добре ще направите.
– Оставих горе книгите си. Те са за вас.
– Ще ги пазя.
– А за дрехите оставям на вас да решите. Навярно ще станат на някого от хотела.
– Ще ги дам за благотворителност, че тук има много извратеняци и не искам да заваря оня тарикат от Валенсуела да души там, където не трябва.
Алисия се приближи до човечеца и го прегърна.
– Благодаря ви за всичко, Маура – прошепна тя в ухото му. – Ще ми липсвате.
Рецепционистът пусна пръта на подочистачката и я прегърна с треперещи ръце.
– Забравете за нас веднага щом се приберете у дома – каза той с пресеклив глас.
Алисия се канеше да го целуне за сбогом, но Маура, рицар на печалния образ от старата школа, ѝ подаде ръка. Тя я стисна.
– Възможно е да се обади човек на име Варгас и да пита за мен...
– Нямайте грижа. Ще го разкарам. Хайде, тръгвайте вече.
Тя се приближи до едно такси, което чакаше пред входа, и помоли шофьора да я закара на гара Аточа. Оловен покров бе захлупил града и прозорците на колата бяха заскрежени. Таксиметровият шофьор, която сякаш бе прекарал на волана цялата нощ, ако не и цялата седмица, държейки се за света само чрез угарката, увиснала от устните му, погледна клиентката си в огледалото за обратно виждане.
– Отивате или се прибирате? – попита.
– Не зная – отвърна Алисия.
Когато стигна до гарата, установи, че Леандро вече я е изпреварил. Чакаше я на масата на едно от кафенетата, които бяха редом с гишетата за билети, четеше вестник и си играеше с лъжичката за кафе. На няколко метра от него двама от копоите му стояха на пост, всеки застанал до една колона. Щом видя Алисия, Леандро сгъна вестника и се усмихна бащински.
– Бързата кучка слепи ги ражда – каза тя.
– Поговорките не ти подхождат, Алисия. Седни. Закусвала ли си?
Тя поклати глава и седна на масата. Нямаше никакво желание да противоречи на Леандро точно когато бе на път да постави шестстотин километра разстояние между себе си и него.
– Смъртните люде имат някои общи навици, които биха ти се отразили добре, Алисия. Като например да закусваш и да имаш приятели.
– Вие имате ли много приятели, Леандро?
Алисия забеляза стоманения блясък, който светна предупредително в погледа на шефа ѝ, и сведе очи. Прие безропотно пастата и чашата кафе с мляко, донесени от келнера по настояване на Леандро, и сръбна мъничко под зоркия му поглед.
Той извади един плик от палтото си и ѝ го подаде.
– Запазих ти самостоятелно купе в първа класа. Надявам се, че нямаш нищо против. Тук има и малко пари. Днес ще ти внеса остатъка в сметката ти в Централната банка на Испания. Ако имаш нужда от още, дай знак.
– Благодаря.
Алисия хапна малко от пастата, която беше суха и стържеше небцето. Преглъщаше с мъка. Леандро не сваляше очи от нея. Тя погледна крадешком окачения нависоко часовник.
– Има още десет минути – каза наставникът ѝ. – Спокойно.
Групи от пътници вече крачеха към перона. Алисия обви чашата си с ръце, защото се чудеше къде да ги сложи. Мълчанието между двамата ѝ причиняваше болка.
– Благодаря, че дойдохте да се сбогуваме – обади се тя.
– Това ли правим в момента? Сбогуваме се?
Алисия поклати глава. Поседяха още няколко минути, без да обелят дума. Накрая, когато тя вече мислеше, че ще строши на парченца чашата, която стискаше между пръстите си, Леандро се изправи, закопча палтото си и спокойно завърза шала си. Сложи си кожени ръкавици и с благосклонна усмивка се наведе, за да я целуне по бузата. Устните му бяха студени, а дъхът му миришеше на мента. Алисия остана неподвижна, почти не смеейки да диша.
– Искам да ми се обаждаш всеки ден. Задължително. Обади ми се още тази вечер, когато пристигнеш, за да знам, че всичко е наред.
Младата жена не каза нищо.
– Алисия?
– Всеки ден. Задължително – изрецитира тя.
– Сарказмът е излишен.
– Извинявайте.
– Как понасяш болката?
– Добре. По-добре. Много по-добре.
Леандро извади едно шишенце от джоба на палтото си и ѝ го подаде.
– Зная, че не обичаш да вземаш нищо, но ще ми бъдеш благодарна за това. По-слабо е от онова, което се инжектира. Едно хапче, не повече. Но не го вземай на празен стомах, а още по-малко с алкохол.