Алисия взе шишенцето и го прибра в чантата си. Нямаше намерение да спори тъкмо сега.
– Благодаря.
Леандро кимна и тръгна към изхода, съпроводен от хората си.
Влакът чакаше под свода на гарата. Един носач, който едва ли имаше двайсет години, поиска билета ѝ на перона и я отведе до вагона първа класа, който бе в началото на влака и беше празен. Когато забеляза накуцването ѝ, младежът ѝ помогна да се качи и я заведе до купето, където сложи куфара ѝ на решетката и вдигна завесата на прозореца. Стъклото бе замъглено и той го изтри с ръкава на сакото си. Рояк от пътници се плъзгаше по перона, превърнат в огледало от влажния дъх на утрото. Алисия даде бакшиш на носача и той си тръгна с поклон, затваряйки вратите на купето.
Младата жена се отпусна на седалката и загледа разсеяно светлините на гарата. След малко влакът потегли и Алисия се остави да я унесе лекото поклащане на вагона, докато си представяше как зората се разпуква над потъналия в мъглата Мадрид. Именно тогава го видя. Варгас тичаше по перона, мъчейки се да догони влака. В напразния си бяг почти успя да докосне вагона с пръсти и да срещне непроницаемия поглед на Алисия, която го гледаше през прозореца напълно безизразно. Останал без дъх, Варгас в крайна сметка се отказа и подпря ръце на коленете си; горчив беззвучен смях бе застинал на устните му.
Градът полека се стопяваше в далечината. След малко влакът навлезе в безкрайна равнина без хоризонт. Алисия почувства, че отвъд стената от мрак Барселона вече бе надушила дирята ѝ по вятъра. Представи си как градът се отваря като черна роза и за миг я обзе покоят на неизбежното, който носи утеха на прокълнатите, или може би просто я налегна умора. Вече нямаше особено значение. Тя затвори очи и се предаде на съня, докато влакът си проправяше път през сенките, устремен към лабиринта на духовете.
7 Кирие елейсон (гр., „Господи, помилуй“) – молитвен възглас във всички християнски литургии.
8 Отдел за обществено разследване – тайната полиция в Испания по времето на франкистката диктатура.
9 Най-известният пазар на открито в Мадрид.
10 Умалително от Жоаким.
11 Испански музикално-драматичен жанр.
12 Кармен Лафорет Диас (1921–2004) – испанска писателка, творила предимно по време на франкисткия режим.
13 Един от големите паркове в Мадрид.
14 Емблематично кафене в центъра на Мадрид, сборно място на творци и интелектуалци.
15 Централна област в Пелопонес; в преносен смисъл – щастливо, идилично място.
16 Хуан Руис, протопрезвитер на Ита (ок.1283–ок.1350) – испански поет от XIV в., свещеник.
17 Напитка от три вида портокали.
18 Новела на ирландския писател Шеридан льо Фану, вдъхновила Брам Стокър да напише „Дракула“.
19 Град в Каталония на север от Барселона.
20 Трагикомедия на Пиер Корней.
Огледалният град
Барселона
Декември 1959 г.
1
Студ. Студ, който хапе кожата, реже плътта и дълбае костите. Влажен студ, който терзае мускулите и изгаря вътрешностите. Студ. В онзи първи миг на освестяване това е единственото, за което може да мисли.
Мракът е почти непрогледен. Някъде отгоре се процежда мъничко бледа светлина; тя полепва по сенките като блестящ прах и загатва очертанията на пространството, в което той се намира. Зениците му се разширяват и съзират помещение с размера на малка стая. Голите каменни стени излъчват влага, която проблясва в сумрака като тъмни сълзи. Подът също е каменен и плувнал в течност, която не прилича на вода. Във въздуха се носи силно зловоние. Отпред смътно се виждат редица дебели ръждясали пръчки, а отвъд тях – стъпала, които чезнат нагоре в тъмното.
Намира се в килия.
Валс се опитва да се изправи, но краката не го държат. Едва успява да направи една крачка, когато коленете му се подкосяват и той пада настрани. Удря лицето си в пода и проклина. Мъчи се да се съвземе. Лежи немощно няколко минути с лице, опряно в лепкавия слой, който покрива пода и излъчва сладникава металическа миризма. Устата му е пресъхнала, сякаш е гълтал пръст, а устните му са напукани. Опитва се да ги опипа с дясната си ръка и тогава си дава сметка, че не я усеща, сякаш няма нищо от лакътя надолу.
Успява да седне, подпирайки се на лявата ръка. Вдига десницата пред лицето си и я оглежда в бледия жълтеникав зрак, който обагря въздуха. Тя трепери. Вижда я как трепери, но не я усеща. Опитва се да затвори и отвори юмрука си, но мускулите не му се подчиняват. Едва тогава забелязва, че му липсват два пръста, показалецът и средният. На тяхно място има две черни петна, от които висят късчета кожа и плът. Валс иска да изкрещи, но гласът му изневерява и от гърлото му се изтръгва само глух стон. Отпуска се по гръб и затваря очи. Започва да диша през устата, за да избегне острата смрад, която отравя въздуха. Докато прави това, в паметта му изплува спомен от детството – в едно далечно лято в имота, който родителите му имаха в покрайнините на Сеговия, едно старо куче се свря в мазето, за да умре. Тогава къщата се изпълни с противна воня, подобна на тази, която изгаря гърлото му в момента. Сегашната обаче е много по-лоша и му пречи да разсъждава. След известно време – минути или може би часове – умората го надвива и Валс изпада в неспокоен унес.