Присънва му се, че пътува във влак, в който е единственият пътник. Локомотивът препуска бясно по облаци от черна пàра към подобна на лабиринт цитадела с фабрики като катедрали, заострени кули и джунгла от мостове и покриви, преплетени в невероятни ъгли под кърваво небе. Малко преди да навлезе в един тунел, който сякаш няма край, Валс надниква през прозореца и вижда, че статуите на два огромни ангела с разперени криле и щръкнали остри зъби вардят входа на града. На разнебитената табела пише:
Влакът се втурва в тунела с адски грохот, а когато се подава от другата страна, силуетът на Монжуик се издига срещу него; крепостта се очертава на върха, обгърната от тъмночервено сияние. Валс чувства как вътрешностите му се свиват. Един контрольор, превит като дънера на старо дърво, брулено от бури, се задава по коридора и спира пред купето. На униформата си носи значка с надпис САЛГАДО.
– Това е вашата спирка, господин директор...
Влакът се изкачва по виещия се път, който пътникът така добре си спомня, и навлиза в самия затвор. Спира в един тъмен коридор и Валс слиза. Влакът продължава пътя си и се стопява в мрака. Валс се обръща и установява, че е попаднал в една от килиите на затвора. Един тъмен силует го наблюдава от другата страна на решетката. Когато Валс иска да му обясни, че е станала грешка, че се е озовал не където трябва и че всъщност той е директорът на затвора, от гърлото му не излиза никакъв глас.
Болката се появява по-късно и го изтръгва от съня като електрически ток.
Миризмата на мърша, мракът и студът не са изчезнали, но той вече почти не ги забелязва. Единственото, което изпълва мислите му сега, е болката. Такава болка никога не е изпитвал. Дори не си е представял, че може да съществува. Дясната му ръка пламти. Има чувството, че я е пъхнал в огън и не може да я отдръпне. Стиска дясната си предмишница с лявата длан. Дори в тъмното съзира, че от двете черни петна на мястото на липсващите пръсти сълзи гъста кървава течност. Надава безмълвен вик.
Болката му помага да си спомни.
В ума му започват да изплуват образи от случилото се. Възкресява в мислите си мига, в който силуетът на Барселона се очертава в далечината под здрача. Валс гледа през предното стъкло на колата как градът се издига пред него като огромен декор от панаирджийско представление и си спомня колко мрази това място. Преданият му телохранител Висенте шофира мълчаливо, съсредоточен върху трафика. Дори и да изпитва страх, не го показва. Прекосяват булеварди и улици, по които се виждат облечени с палта хора, крачещи забързано под завеса от сняг, която се рее във въздуха като стъклена мъгла. Завиват по един булевард към високата част на града и скоро поемат по шосе, което се изкачва с хиляди завои към квартала Валвидрера. Валс разпознава тази странна цитадела от фасади, сякаш увиснали в небето. Барселона остава в нозете им – килим от сенки, който се слива с морето. Въжената линия се катери по склона като змия от златна светлина, която очертава огромните вили в модернистичен стил, пръснати из планината. Там, полускрита от дърветата, се подава голямата стара къща. Валс преглъща на сухо. Отговаря с утвърдително кимване на погледа на Висенте. Всичко ще свърши много бързо. Валс запъва спусъка на револвера в ръката си. Вече се е смрачило, когато стигат до портите на вилата. Вратата на оградата е отворена. Колата навлиза в превзетата от бурени градина и заобикаля фонтана – пресъхнал и обрасъл с бръшлян. Висенте спира автомобила пред стълбището, което води към входа. Изключва мотора и изважда револвера си. Висенте никога не използва пистолет, само револвер. Револверът, казва, никога не засича.
– Колко е часът? – пита Валс едва чуто.
Висенте не смогва да отговори. Всичко се случва много бързо. Телохранителят едва е извадил ключа от контакта, когато Валс забелязва един силует до прозореца. Приближил се е, без да го видят. Без да каже дума, Висенте бутва министъра настрани и стреля. Стъклото на прозореца се пръска само на сантиметри от него. Валс чувства как в лицето му се забива порой от късчета стъкло. От грохота на изстрела оглушава за миг и пронизително свистене изпълва ушите му. Преди да се разнесе облакът барут, вратата на шофьора рязко се отваря. Висенте се извръща с револвер в ръка, но не успява да произведе втори изстрел, защото нещо пронизва гърлото му. Той се хваща за шията с две ръце. Тъмна кръв избликва между пръстите му. За миг погледите на двамата се срещат; в очите на Висенте се чете изумление. Секунда по-късно телохранителят рухва върху волана, при което натиска клаксона. Валс се опитва да го подхване, но другият се накланя встрани и половината му тяло се изсулва от колата. Валс стиска револвера с две ръце и го насочва към мрака отвъд отворената врата. Тогава чува нечие дишане зад гърба си и когато се обръща, за да стреля, нещо ледено го удря рязко по ръката. Усеща метал върху костта и така му призлява, че зрението му се замъглява. Изпуска револвера в скута си и забелязва, че по ръката му се стича кръв. Силуетът се приближава, държейки окървавен нож, от който се отцеждат алени капки. Опитва се да отвори вратата на колата, но от първия изстрел ключалката навярно е заяла. Две ръце сграбчват Валс за врата и го дърпат яростно. Той усеща, че го измъкват през прозореца на колата и го влачат по чакълената пътека до напуканите мраморни стъпала. Чува леки стъпки, които се приближават. Лунната светлина очертава нещо, което той в пристъп на безумие взема за ангел, а после си представя, че това е смъртта. Когато среща погледа на фигурата, Валс разбира грешката си.