– На какво се смееш, гадино? – пита гласът.
Валс се усмихва.
– Приличаш толкова на... – промълвява.
Затваря очи и зачаква удара, който ще сложи край на страданията му, но той не идва. Усеща как неговият ангел го заплюва в лицето. После стъпките му се отдалечават. Бог или дяволът се смиляват над Валс и в някакъв момент той изгубва съзнание.
Не може да си спомни дали всичко това се е случило преди часове, дни или седмици. В тази килия времето е спряло. Сега всичко е студ, болка и мрак.
Връхлита го внезапен пристъп на ярост. Валс се затътря до решетката и започва да удря по студения метал, докато кожата му се смъква. Все още е вкопчен в железните пръчки, когато някъде горе се открехва процеп, през който нахлува светлина и очертава стълбата, спускаща се до килията. Валс чува стъпки и обнадежден вдига поглед. Протяга умоляващо ръка навън. Неговият тъмничар го наблюдава неподвижно от сумрака. Лицето му е покрито с нещо, което му придава застиналото изражение на манекен от витрината на някой магазин на „Гран Виа“.
– Мартин? Вие ли сте? – пита Валс.
Не получава отговор. Тъмничарят само го наблюдава безмълвно. Валс най-сетне кима, сякаш за да покаже, че разбира условията на играта.
– Дайте ми вода, моля – простенва.
Тъмничарят не помръдва доста дълго време. После, когато Валс вече си мисли, че си е въобразил всичко и че това присъствие е просто плод на делириума от болката и инфекцията, които го разяждат жив, мъжът пристъпва няколко крачки. Валс се усмихва покорно.
– Вода – моли отново.
Струя урина облива лицето му и драскотините по него пламват от смъдеж. Валс надава вик и се отдръпва. Влачи се заднешком, докато гърбът му опира в стената, и остава там, свит на кълбо. Тъмничарят изчезва по стълбите нагоре и светлината се скрива след ехото от захлопната врата.
В този миг Валс осъзнава, че не е сам в килията. Верният му телохранител Висенте седи подпрян на стената в ъгъла. Не помръдва. Виждат се само контурите на нозете му. И ръцете му. Дланите и пръстите са подути и имат пурпурен оттенък.
– Висенте?
Валс се помъква към него, но спира отведнъж, усещайки вонята. Оттегля се в срещуположния ъгъл и се свива там, като прегръща коленете си и заравя лице между краката си, за да избегне тази смрад. Опитва се да извика в съзнанието си образа на дъщеря си Мерседес. Представя си я как си играе в градината или в къщата с куклите, как пътува с личния си влак.
Представя си я като дете с онзи неин поглед, неотлъчно взрян в очите му – всеопрощаващ поглед, който носеше светлина там, където никога не бе я имало.
След малко Валс се предава на студа, болката и умората и усеща, че отново губи свяст. Може би това е смъртта, мисли си той обнадежден.
2
Фермин Ромеро де Торес се събуди ненадейно. Сърцето му биеше с картечен ритъм и го мъчеше усещането, че на гърдите му е седнала оперна певица, изпълняваща Вагнерови роли. Той отвори очи в кадифения мрак и се помъчи да се съвземе. Стрелките на будилника потвърдиха подозренията му. Още нямаше полунощ. След неспокоен едночасов сън безсънието го връхлетя отново като излязъл от контрол трамвай. До него Бернарда хъркаше като малко биче, усмихвайки се блажено в обятията на Морфей.