– Фермин, мисля, че ще станеш баща.
Бременността я бе направила по-апетитна от всякога; фигурата ѝ, истински пир за окото, бе цялата в пищни извивки, на които охотно би се нахвърлил още в същия миг. Искаше му се да прибегне до своя характерен „среднощен експрес“, но все пак не дръзна да я събуди и да наруши божествения покой, който струеше от лицето ѝ. Знаеше, че ако стори това, има две алтернативи: или водородната бомба от хормони, бликащи дори от порите ѝ, щеше да избухне и благоверната му съпруга да се превърне в дива тигрица, която да го разкъса на парчета, или, напротив, щяха да я налегнат страхове, че всеки опит за десант в нейните плитчини може да изложи на опасност бебето. Фермин не я винеше за това. Бернарда бе изгубила първото дете, заченато малко преди да сключат брак. Тогава тя тъгува толкова, че Фермин се бе уплашил да не изгуби и нея. С времето, както им бе обещал и лекарят, Бернарда зачена отново и се върна към живота. Сега обаче я мъчеше постоянен страх да не изгуби и това дете; понякога сякаш не смееше дори да диша.
– Любов моя, нали лекарят каза, че нищо няма да се случи?
– Ами и той е същият безсрамник като теб.
Мъдър е онзи, който не разбужда вулкани, революции и бременни жени. Фермин напусна предпазливо брачното ложе и се промъкна на пръсти до трапезарията на скромното жилище на улица „Хоакин Коста“, където се бяха нанесли след сватбеното си пътешествие. Мислеше да угаси страданията и похотта си с помощта на един „Сугус“, но бегъл поглед в долапа разкри, че запасите му са изчерпани. Фермин падна духом; това си беше тежка ситуация. В този миг си спомни, че във фоайето на Френската гара винаги имаше един амбулантен търговец, който продаваше лакомства и цигари до полунощ – Диего Слепеца. Обикновено той разполагаше с богат асортимент от бонбони и пиперливи вицове. При мисълта за един лимонов „Сугус“ устата на Фермин се напълни със слюнка; без да губи дори секунда, той си свали пижамата и се навлече така, сякаш искаше да се предпази от морбили в сибирска нощ. Добре екипиран, излезе навън, за да задоволи низките си страсти и да се пребори с безсънието.
Кварталът Равал е роден дом за страдащите от безсъница, защото макар и да не спи, приканва към забрава. Тук и най-угнетеният само след няколко крачки се натъква на някого или нещо, което му припомня, че в играта на живота винаги има и по-големи неудачници от него. В тази нощ на преплетени съдби из лабиринта от улички се носеха жълтеникави миазми с дъх на урина и газени лампи, пораждащи мрачен чар или предупреждение – според личните предпочитания на всеки.
Фермин крачеше сред гълчавата и зловонията на лумпените, които сновяха из уличките, тъмни и криволичещи като фантазиите на някой епископ. Накрая се озова в подножието на статуята на Колумб. Съзаклятие от чайки я бе изпоцапало с белезникаво гуано, отдавайки неясна почит на средиземноморската диета. Фермин пое по булеварда към Френската гара, като не дръзваше да погледне назад към зловещия силует на крепостта Монжуик, която сякаш дебнеше на върха на планината.
Тълпи от американски моряци бродеха край пристанището в търсене на веселба и възможности за културен обмен с леконравни дами, склонни да ги научат на основен речников запас и някой и друг крайбрежен трик. Фермин си спомни за Росиито – утеха в смутните му младежки нощи и нежна душа с щедра гръд, която неведнъж го бе избавяла от самотата. Представи си я с нейния кандидат – заможния търговец от Реус, който я бе измъкнал от активна служба предната година, за да пътува по света като дама, каквато всъщност беше, и може би най-сетне да почувства, че съдбата ѝ се усмихва.
Мислейки за Росиито и за този вечно застрашен от изчезване вид – добросърдечните хора, – Фермин стигна до гарата. Зърна Диего Слепеца, който вече се канеше да вдигне платната, и се завтече към него.
– Гледай ти, Фермин, мислех, че по това време досаждаш на благоверната – рече Диего. – Да не си останал без „Сугус“?
– Запасите ми са изчерпани.
– Имам лимонови, ананасови и ягодови.
– Нека да са лимонови. Пет пакета.
– И още един бонус от мен.
Фермин му плати и добави бакшиш. Диего пъхна монетите, без да ги брои, в кожената чантичка, която носеше на колана си като кондукторите в трамваите. За Фермин си оставаше загадка как Диего Слепеца разбираше дали го мамят, или не, но факт е, че винаги разбираше. Нещо повече, веднага усещаше измамниците. Беше се родил незрящ и с лошия късмет на кадет от пехотата. Живееше сам в стая без прозорци в един пансион на улица „Принсеса“ и най-добрият му приятел бе транзисторът, на който слушаше футболните предавания и новините, които толкова го разсмиваха.