– Дошъл си да погледаш влаковете, а?
– Стари навици – отвърна Фермин.
Видя как Диего Слепеца се запъти към своя пансион, където не го чакаха дори дървениците, и се замисли за Бернарда, заспала в кревата и ухаеща на розова вода. Канеше се да се прибере вкъщи, но реши да влезе под големия свод на гарата, тази катедрала от пàра и желязо, от която се бе завърнал в Барселона в една далечна нощ през 1941 г. Винаги бе смятал, че съдбата – освен че има слабост най-безсрамно да напада в гръб невинните – обича да се спотайва на железопътните гари в миговете на отмора. Там започваха и приключваха трагедии и романси, бягства и завръщания, предателства и отсъствия. Животът, казваше си Фермин, е железопътна гара, на която човек почти винаги се качва – или пък други го качват – на погрешния влак.
Тези размишления, плитки като кафена чаша, обикновено го връхлитаха призори, когато тялото му вече се бе уморило да се обръща в леглото, но умът му все още се въртеше като пумпал. Решен да смени евтината философия с оскъдния комфорт на някоя дървена пейка, Фермин пристъпи под извития свод на гарата – ясен знак от страна на лукавия архитект, че в Барселона бъдещето се ражда изкривено.
Седна на една пейка, обели опаковката на един „Сугус“ и го захапа. Потънал в своя сладкарски рай, загледа разсеяно релсите, които се губеха в нощта. След малко усети, че подът затрепери под краката му, и зърна светлините на един локомотив, които разцепиха среднощния мрак. Малко по-късно влакът влезе в гарата, препускайки сред облак от пàра.
Идващата от морето мъгла, забулила пероните, придаваше призрачен вид на пасажерите, които слизаха от вагоните след дългото пътуване. Малцина имаха щастливи изражения. Фермин наблюдаваше уморените им лица и облеклата им, фантазирайки за превратностите и обстоятелствата, които ги бяха довели в града. Тъкмо бе започнал да се наслаждава на тази нова роля на биограф на анонимния гражданин, когато я видя.
Тя слезе от вагона сред ореол от бяла пàра, в какъвто Фермин би очаквал да види как неговата любима Марлене Дитрих слиза на някоя гара в Берлин, Париж или кое да е друго място, което никога не бе съществувало в онзи славен черно-бял двайсети век на дневните прожекции в кино „Капитол“. Жената – защото макар че не би ѝ дал трийсет години, на Фермин и през ум не би му минало да я определи като момиче или хлапачка – вървеше с леко накуцване, което ѝ придаваше нещо интригуващо и уязвимо.
Лицето и външността ѝ излъчваха светлина и сянка едновременно. Ако трябваше да я опише на своя приятел Даниел, Фермин би казал, че прилича на онези призрачни среднощни ангели, които понякога се срещаха в романите на някогашния му съкилийник от затвора Монжуик, Давид Мартин. Особено на неописуемата Клое, героиня на толкова съмнителни истории от зловещата поредица „Градът на прокълнатите“, които не му бяха давали сън и покой и от чието трескаво четене бе получил енциклопедични познания за отровителското изкуство, за тъмните страсти на престъпните умове и за производството и разкоша на дамското бельо. Може би беше време да препрочете онези пламенни готически романси, каза си той, преди духът и жлезите му да са се съсухрили безвъзвратно.
Фермин наблюдаваше как жената се приближава и размени поглед с нея. Беше просто бегъл миг, от който побърза да се измъкне, като сведе очи и я остави да отмине. Фермин скри лице в палтото си и се извърна. Пътниците се отдалечаваха към изхода, а с тях и жената. Почти разтреперан, той остана като закован на мястото си, докато към него не се приближи началник-гарата.
– Вижте, тази нощ няма да пристигнат други влакове, а не можете да останете да спите тук...
Фермин кимна и си тръгна, тътрейки нозе. Във фоайето се огледа наоколо, но от нея нямаше и следа. Той забърза към улицата, където студеният вятър го върна към реалността на зимната нощ.
– Алисия? – попита той вятъра. – Ти ли си?
Сетне въздъхна и закрачи из сенчестите улици, като си казваше, че не е възможно – очите, в които току-що бе потънал, не бяха онези, изоставените в далечната огнена нощ през войната; момиченцето, което не бе успял да спаси, навярно бе починало тогава наред с толкова други жертви. Дори неумолимата съдба не би могла да има толкова черно чувство за хумор.
„Може би това е призрак, завърнал се от мъртвите, за да ти напомни, че човек, който е оставил едно дете да умре, не заслужава да има потомство. Намеците на Всевишния са неразгадаеми, както казват и свещениците“ – размишляваше той.