– Това трябва да има някакво научно обяснение – рече на глас. – Като сутрешната ерекция.
Опирайки се на този емпиричен принцип, Фермин лапна два бонбона наведнъж и се запъти към топлото легло, където го чакаше Бернарда, убеден, че нищо не е случайно. Рано или късно той щеше да разкрие тази загадка или тя щеше завинаги да го лиши от сън.
3
Докато вървеше към изхода, Алисия забеляза на пейката край входа на перона една фигура, която я гледаше изкосо. Беше слаб и изпит човечец с огромен нос, който сякаш заемаше цялото му лице. Нещо у него напомняше картините на Гоя. Палтото му бе твърде голямо и му придаваше вид на охлюв, помъкнал черупката си. Алисия бе готова да се закълне, че под дрехата носи сгънати вестници за защита от студа или пък дявол знае защо – една практика, която не бе виждала от първите следвоенни години.
Най-лесно би било да го забрави и да си каже, че е просто една отломка в морето от бедняци, което – почти двайсет години след края на войната – все още се носеше из тъмните части на големите градове в очакване историята да си спомни за Испания и да я избави от забвението. Най-лесно би било да повярва, че Барселона ще ѝ даде поне няколко часа отсрочка, преди да я изправи лице в лице със съдбата ѝ. Алисия отмина и се запъти към изхода, без да поглежда назад, молейки пъкъла мъжът да не я е познал. От онази нощ бяха изминали двайсет години, тогава тя бе съвсем дете.
Пред гарата спря едно такси и помоли шофьора да я закара на улица „Авиньон“ номер 12. Изрече тези думи с разтреперан глас. Колата се отправи към „Виа Лайетана“, заобикаляйки трамваите, които разкъсваха мъглата с проблясващите в кабелите искри синьо електричество. Алисия наблюдаваше неприветливия лик на Барселона през прозореца – арките и кулите, тесните улички, навлизащи в стария град, и далечните светлини на крепостта Монжуик на хълма. Дом, мрачен дом, мислеше си тя.
В този предутринен час почти нямаше трафик, тъй че стигнаха до адреса за пет минути. Таксиметровият шофьор я остави пред вратите на сградата и след като ѝ благодари за бакшиша, който надхвърляше двойно цената на изминатия курс, потегли към пристанището. Алисия се остави в обятията на студения вятър, носещ онзи квартален мирис на старата Барселона, който дори дъждът не можеше да отмие. С изненада осъзна, че се усмихва. С времето дори и лошите спомени се обличат в бяла премяна.
Някогашното ѝ жилище бе само на няколко крачки от пресечката с улица „Фернандо“, пред старото „Гран Кафе“. Докато Алисия тършуваше за ключовете си в джоба на палтото, външната врата се отвори. Младата жена вдигна очи и видя засмяното лице на портиерката Хесуса.
– Иисусе, Богородице и свети Йосифе! – възкликна тя, видимо развълнувана.
Преди Алисия да смогне да каже нещо, Хесуса я сграбчи в една от своите прегръдки на боа удушвач и обсипа лицето ѝ с целувки, които миришеха на анасон.
– Я да ви разгледам хубаво! – рече портиерката, когато най-сетне я пусна.
Алисия се усмихна.
– Не ми казвайте, че съм прекалено слаба.
– Това биха ви го казали мъжете – и поне веднъж в живота си ще имат право.
– Нямате представа колко ми липсвахте, Хесуса.
– Ах, подмазвачке, срам нямате! Дайте да ви целуна още веднъж, макар че не заслужавате – толкова време нито се отбихте, нито се обадихте, нито писахте – нищо, ама нищичко...
Хесуса Лабордета беше една от онези сърцати вдовици от войната – жена с кураж за девет живота, които никога не би могла да изживее. От петнайсет години работеше като портиерка на тази сграда, в която заемаше мъничко двустайно жилище в дъното на фоайето. Компания ѝ правеха радиото, настроено на станция за романтични сериали, и едно умиращо куче, което бе прибрала от улицата и нарекла Наполеон. Въпреки гордото си име то едва сварваше да завие навреме зад ъгъла, за да облекчи естествените си нужди рано сутрин, и в половината случаи си свършваше работата под пощенските кутии във входа. Хесуса допълваше мизерната си заплата, като вършеше разни неща и кърпеше стари дрехи за половината квартал. Злите езици – а в ония времена почти всички бяха такива – разправяха, че си падала повече по анасоновия ликьор, отколкото по моряците с тесни панталони, и че понякога, когато се случело да се увлече с бутилката, я чували да плаче и да вика в малкото си жилище, докато клетият Наполеон виел уплашен.
– Хайде, влизайте, че навън е кучи студ.
Алисия я последва.
– Господин Леандро се обади тази сутрин да ми каже, че се връщате.
– Ех, този господин Леандро – винаги толкова внимателен...
– Истински кавалер – потвърди Хесуса, която го бе издигнала на пиедестал. – Тъй хубаво говори...