Сградата нямаше асансьор и стълбата сякаш бе поставена от архитекта като възпиращ елемент. Хесуса вървеше напред, а Алисия я следваше криво-ляво, тътрейки куфара си стъпало след стъпало.
– Проветрих апартамента и малко го сложих в ред, че имаше нужда. Фернандито ми помогна, надявам се, че нямате нищо против. Щом научи, че си идвате, не миряса, докато не го оставих да свърши едно-друго...
Фернандито беше племенникът на госпожа Хесуса. Невинна душа, от която би могъл да се възползва дори някой светец, Фернандито страдаше от хронична юношеска влюбчивост. Отгоре на това майката природа бе пожелала да поиздевателства над него, дарявайки го с физиономия на лапнишаран. Той живееше с майка си в съседната сграда и работеше като разносвач в една бакалница, но основната част от труда и дарбите му бе насочена към съчиняването на възвишени лирични стихотворения, посветени на Алисия. В нейно лице виждаше неустоима кръстоска между Дамата с камелиите и злата мащеха на Снежанка, но в по-непристойна форма. Три години по-рано, малко преди Алисия да напусне Барселона, Фернандито ѝ бе признал вечната си любов, готовността си да създаде – с Божията помощ – поколение от най-малко пет отрочета, и се бе зарекъл, че тялото му, душата и прочие негови принадлежности навеки ще са нейни. И всичко това в замяна на една прощална целувка.
– Фернандито, имаме десет години разлика. Не е хубаво да си мислиш такива работи – бе казала тогава тя, бършейки сълзите му.
– Защо не ме обичате, госпожице Алисия? Не съм ли достатъчно мъж за вас?
– Фернандито, ти си достатъчно мъж, за да потопиш Непобедимата армада21, но трябва да си потърсиш гадже на твоята възраст. След някоя и друга година сам ще разбереш, че съм имала право. Аз мога да ти предложа само своето приятелство.
Гордостта на Фернандито бе като начинаещ боксьор с повече хъс, отколкото качества: колкото и бой да получи, той винаги се връща за още.
– Никой няма да ви обича като мен, Алисия. Никой.
Заради навика да слуша болера по радиото мелодрамата му беше в кръвта. В деня, в който Алисия трябваше да вземе влака за Мадрид, Фернандито я чакаше на гарата с празнични дрехи, лъснати обувки и абсурдно излъчване на Карлитос Гардел22 в умален вид. Носеше букет червени рози, струващ навярно колкото месечната му заплата, и бе твърдо решен да ѝ връчи едно пламенно любовно писмо, което би разпалило томителна страст дори у лейди Чатърли, но Алисия само се разплака, и то не по начина, за който копнееше клетият хлапак. Преди тя да се качи във влака и да се отърве от начинаещия Казанова, Фернандито се въоръжи с цялата смелост, която носеше у себе си от началото на пубертета, и ѝ залепи гореща целувка. Една от онези целувки, които само петнайсетгодишните могат да дадат и които карат човек да повярва, макар и за малко, че на света има надежда.
– Убивате ме, госпожице Алисия – увери я той разхлипан. – Ще умра от плач. Чел съм, че се случва понякога. От пресъхването на слъзните жлези на човек накрая му се пръска аортата. Оня ден го казаха по радиото. А на вас ще ви изпратят некролога, че да ви тежи на съвестта.
– Фернандито, в една твоя сълза се крие повече живот, отколкото аз бих могла да изживея, та дори да умра на сто години.
– Тия думи сякаш сте ги взели от някоя книга.
– На теб, Фернандито, никоя книга не може да ти отдаде дължимото, освен ако не е трактат по биология.
– Хайде, тръгвайте си вече с вашето коварство и вашето каменно сърце. Един ден, когато останете сама като кукувица, ще ви липсвам.
Алисия го целуна по челото. Би го целунала и по устните, но това щеше да го убие.
– Вече ми липсваш. Пази се, Фернандито. И се постарай да ме забравиш.
Най-сетне стигнаха до мансардата и Алисия, озовала се отново пред старото си жилище, излезе от унеса си. Хесуса отвори вратата и запали лампата.
– Не се тревожете – рече портиерката, сякаш прочела мислите ѝ, – момчето си намери една приятелка, хубава като картинка, и дойде на себе си. Хайде, влизайте.
Алисия остави куфара на пода и влезе в апартамента. Хесуса чакаше на прага. В една ваза до входа имаше свежи цветя и вътре миришеше на чисто. Младата жена обиколи бавно стаите и коридорите, сякаш стъпваше за пръв път в жилището.
Чу зад гърба си как Хесуса остави ключовете на масата и се върна в трапезарията. Портиерката я гледаше с полуусмивка.
– Сякаш не са минали три години, нали?
– Сякаш са минали трийсет – отвърна Алисия.
– Колко време ще останете?
– Още не зная.
Хесуса кимна.
– Е, сигурно сте изморена. В кухнята ще намерите нещо за хапване. Фернандито ви напълни килера. Ако ви потрябва нещо, знаете къде да ме намерите.