– Много ви благодаря, Хесуса.
Портиерката извърна поглед.
– Радвам се, че отново сте си у дома.
– Аз също.
Хесуса затвори вратата и стъпките ѝ заглъхнаха надолу по стълбите. Алисия дръпна пердетата и отвори прозорците, за да надникне навън. Океанът от тераси на старата Барселона се простираше в нозете ѝ, а кулите на катедралата и на църквата „Санта Мария дел Мар“ се издигаха в далечината. Огледа улица „Авиньон“ и зърна една фигура, стаена в сенките на входа на магазина за еспадрили отсреща. Човекът – който и да бе той – пушеше и по фасадата на сградата се виеха сребристи спирали дим. Алисия задържа погледа си там известно време, но в крайна сметка се отказа от наблюдението. Рано бе да си представя дебнещи сенки. Щеше да има време и за това.
Затвори прозорците и въпреки че нямаше апетит, седна на кухненската маса и хапна малко хляб със сирене и сушени плодове. После отвори едно шише бяло вино, вързано с червена панделка, което намери на масата. По всичко личеше, че този любезен жест е дело на Фернандито, който още си спомняше нейните слабости. Тя си наля една чаша и отпи със затворени очи.
– Дано да не е отровно – рече. – За твое здраве, Фернандито.
Виното беше превъзходно. Алисия си наля втора чаша и се настани в креслото в хола. Установи, че радиото все още работи. Изпи, без да бърза, виното – „Пенедес“ от добра реколта. След малко, отегчена от новините, които напомняха на слушателите, ако случайно бяха забравили, че Испания е светило за пример и завист на всички народи по света, загаси радиото и се приготви да разопакова куфара си. Довлече го в средата на трапезарията и го отвори на пода. Запита се, гледайки съдържанието му, защо си бе направила труда да помъкне дрехи и останки от друг живот, към които всъщност нямаше намерение да се върне. Изкушаваше се да затвори куфара и да помоли Хесуса още на следващия ден да го предаде за благотворителност. Единственото, което извади от него, бе един револвер и две пачки патрони. Оръжието ѝ бе подарено от Леандро на втората година от службата ѝ и Алисия подозираше, че то има предишна история, която наставникът ѝ бе предпочел да премълчи.
– Какво е това? Оръдието на великия капитан?
– Ако предпочиташ, ще ти набавя дамски пистолет с дръжка от слонова кост и позлатена цев.
– И какво да правя с него, освен да се упражнявам да го хвърлям на пудела вместо пръчка?
– Постарай се никой да не се упражнява с теб.
В крайна сметка Алисия бе приела и тази бракма, както приемаше много други неща от Леандро – с покорно и привидно съгласие, в което неназовимото се подпечатваше с хладна вежлива усмивка и покров от мълчание; те ѝ позволяваха да се погледне в огледалото и за пореден път да се излъже относно целта на живота си. Тя взе оръжието в ръка и го претегли. Отвори барабана и видя, че е празен. Изсипа една от кутиите с муниции на пода и зареди шестте гнезда, без да бърза. После стана и отиде до отрупаната с книги етажерка, която заемаше една от стените. Хесуса и нейната армия от четки за прах бяха минали оттук, тъй че никъде не се виждаше и прашинка – изобщо никаква следа от тригодишното отсъствие на Алисия. Тя взе една подвързана с кожа Библия, която почиваше точно до френския превод на „Доктор Фаустус“, и я отвори. Страниците бяха изрязани с нож и образуваха идеален калъф за личното ѝ оръжие. Алисия скри револвера в Библията и я сложи обратно на рафта.
– Амин – каза си сама.
Затвори отново куфара и отиде в спалнята. Изгладените и парфюмирани чаршафи я приютиха гостоприемно, а умората от пътуването и виното, сгряло кръвта ѝ, свършиха останалото. Тя затвори очи и чу шепота на града.
Тази нощ Алисия сънува отново огнен дъжд. Тя скачаше по покривите на Равал, бягайки от грохота на бомбите, а сградите се сгромолясваха край нея сред стълбове от огън и черен дим. Рояк от самолети преминаваха в бръснещ полет и обстрелваха онези, които се опитваха да се доберат до убежищата. Надничайки от един корниз на улица „Арко дел Театро“, Алисия видя жена и четири деца, които тичаха към „Ла Рамбла“, обзети от паника. Порой от снаряди се изсипа в уличката и телата на бягащите се превърнаха в локви от кръв и вътрешности. Алисия зажумя и в този миг се разнесе експлозията. Преди да я чуе, тя я почувства, сякаш в мрака я блъсна влак. Хълбокът ѝ пламна от болка, а пламъците я вдигнаха във въздуха и я запратиха в една капандура, през която тя премина сред остриета от нажежено стъкло и полетя в бездната.
Само след секунди нещо спря падането ѝ. Бе се озовала до дървена балюстрада на върха на някаква голяма конструкция. Довлече се до края ѝ и когато погледна надолу, съзря в тъмното очертанията на спираловидно съоръжение. Потърка очи и огледа сумрачната обстановка, едва осветена от червеникавото зарево на облаците. В краката ѝ се простираше цитадела с невероятен строеж, направена от книги. След малко чу стъпки, приближаващи се по едно от стълбищата на лабиринта, и съгледа силуета на мъж с рядка коса, който коленичи до нея и огледа раните ѝ. Той я взе на ръце и я понесе по разни тунели, стълби и мостици, докато стигнаха до основата на конструкцията. Там я сложи на едно легло и се погрижи за раните ѝ; поддържаше я на прага на смъртта и не я оставяше да го прекрачи, докато бомбите продължаваха да се сипят яростно. Огненото сияние се процеждаше от върха на купола и ѝ разкриваше трепкащи образи. Това бе най-приказното място, което някога бе виждала. Изградена от книги базилика, скрита в несъществуващ дворец – място, където можеше да се завърне само насън. Защото такова нещо можеше да принадлежи единствено на отвъдното, на селенията, в които чакаше майка ѝ Лусия – там бе останала пленена душата ѝ.