На разсъмване мъжът с рехавата коса отново я взе на ръце и двамата се впуснаха из улиците на една заляна с кръв и пламъци Барселона, докато стигнаха до някакъв приют, където един покрит с пепел лекар ги изгледа и изруга под нос.
– Тази кукла е счупена – рече той и им обърна гръб.
Именно в този миг, както бе сънувала неведнъж, Алисия погледна тялото си и видя на негово място марионетка от обгоряло и димящо дърво, от което висяха срязани конци. От стените изникнаха безоки болногледачки, изтръгнаха куклата от ръцете на добрия самарянин и я повлякоха към един безкраен хангар, където се издигаше огромна планина от останки от стотици, хиляди такива кукли. Болногледачките я захвърлиха на купчината и се отдалечиха със смях.
4
Събуди я стоманеното зимно слънце, подало се над покривите. Алисия отвори очи и си помисли, че това ще е нейният пръв и последен свободен ден в Барселона. Варгас вероятно щеше да довтаса още същата вечер. Тя реши, че първата ѝ спирка за деня ще бъде книжарницата на Густаво Барсело, която се намираше съвсем наблизо – на улица „Фернандо“. Като си припомни сведенията на Вирхилио за книжаря и слабостта му към госпожици с изкусителна външност, реши да се издокара за случая. Огледа някогашния си гардероб и установи, че Хесуса, известена за пристигането ѝ, бе изпрала и изгладила всичките ѝ дрехи, които ухаеха на лавандула. Алисия погали старите си бойни одежди, преценявайки на допир дрехите, които щяха да са подходящи за задачата ѝ. Сетне се възползва от това, че в нейно отсъствие бяха монтирали нов бойлер в сградата, и си взе душ, при което жилището се изпълни с пàра.
Загърната с хавлия, която още носеше емблемата на хотел „Уиндзор“, отиде в трапезарията, за да включи радиото и да намери станцията, която излъчваше музиката на „Каунт Бейзи Оркестра“23. Всяка цивилизация, способна да създаде такива звуци, би трябвало да има бъдеще. Алисия се върна в спалнята, свали хавлията и обу елегантни чорапи с ръб, които си бе купила от „Сивата перла“ при една от своите експедиции за „поглезване“. Нахлузи обувки със средно висок ток, които несъмнено биха заслужили неодобрението на Леандро, и се намъкна в черна вълнена рокля, която още не бе сефтосвала; тя очертаваше фигурата ѝ до най-малката подробност. Гримира се, без да бърза, като изрисува внимателно устните си с алено червило. Накрая облече червеното си палто – черешката на тортата – и слезе да закуси в „Гран Кафе“, както бе правила почти всяка сутрин, докато живееше в града.
Микел, опитен келнер и официален физиономист на квартала, я позна още щом влезе и ѝ махна за поздрав иззад тезгяха, сякаш не бяха минали три години от последното ѝ посещение. Алисия седна на една от масите до прозореца и огледа стария бар, все още пуст в този утринен час. Без да дочака поръчката ѝ, Микел се доближи с поднос и ѝ сервира обичайното: кафе с мляко, две препечени филийки с масло и ягодов мармалад и един брой на „Ла Вангуардия“, който още ухаеше на прясно мастило.
– Виждам, че не сте забравили, Микел.
– От доста време не сте се отбивали, доня Алисия, но все пак не беше чак толкова отдавна. Добре дошла у дома.
Алисия закуси спокойно, докато прелистваше вестника. Бе забравила колко обичаше да започва деня, преглеждайки смените на декора в обществения живот на Барселона, отразени в огледалото на „Ла Вангуардия“, като се наслаждаваше на ягодовия мармалад и пропиляваше половин час, сякаш имаше време в излишък.
Щом приключи ритуала, тя отиде до тезгяха, където келнерът бършеше чашите за вино под мъждивата утринна светлина.