– Колко ви дължа, Микел?
– Ще ви го начисля към сметката. До утре по това време?
– Ако е рекъл Бог.
– Много сте елегантна. На прием ли отивате?
– Още по-добре – отивам в книжарница.
5
Навън я посрещна една от онези зимни утрини в Барселона, в които прашната слънчева светлина приканва към разходка. Книжарницата на Густаво Барсело се намираше срещу арките на „Пласа Реал“, само на няколко минути път от „Гран Кафе“. Алисия се запъти натам, съпроводена от бригада метачи, които чистеха усърдно улицата с метли и маркучи. Тротоарите на улица „Фернандо“ бяха оградени с магазини, които приличаха по-скоро на храмове: сладкарници с вид на златарски дюкяни, шивачници, украсени с оперни декори; а пък книжарницата на Барсело напомняше музей, в който човек се изкушаваше не просто да влезе от любопитство, а направо да се настани да живее. Преди да прекрачи прага, Алисия се спря да се полюбува на остъклените шкафове и безупречно подредените етажерки, които се виждаха през витрината. На влизане веднага зърна един млад продавач със синя работна престилка, който, качен на стълба, бършеше прах от високите рафтове. Преструвайки се, че не го е забелязала, Алисия пристъпи навътре.
– Добро утро! – поздрави продавачът.
Тя се обърна и го дари с усмивка, която би могла да отвори сейф.
Младежът слезе стремително и застана зад щанда, като окачи на рамото си парцала за прах.
– С какво мога да помогна на госпожата?
– Госпожица – уточни тя, докато сваляше ръкавиците си с бавни движения.
Младежът кимна запленен. Алисия винаги се изненадваше колко ефикасни се оказваха тези простички ходове. Благословена да е глупостта на добронамерените мъже на земята.
– Мога ли да поговоря с дон Густаво Барсело, моля?
– Господин Барсело не е тук в момента...
– А знаете ли кога бих могла да го намеря?
– Ами... дон Густаво всъщност почти не се отбива тук, освен ако няма среща с някой клиент. Дон Фелипе, управителят, отиде в Педралбес да оцени една колекция, но ще се върне по обяд.
– Как се казвате?
– Бенито, на вашите услуги.
– Вижте, Бенито, изглеждате ми буден младеж и съм сигурна, че ще можете да ми помогнете.
– Слушам ви.
– Темата е деликатна. Налага се спешно да говоря с господин Барсело, защото един близък роднина, голям колекционер, се сдоби наскоро с уникат, който има интерес да продаде. За да запази анонимността си, той би искал дон Густаво да изиграе ролята на посредник и съветник.
– Разбирам – смотолеви младежът.
– Става дума за отлично запазен екземпляр от поредицата „Лабиринтът на духовете“ от някой си Виктор Матаиш.
Продавачът ококори очи като чинии.
– Матаиш, казвате?
Алисия кимна.
– Името говори ли ви нещо?
– Ако госпожицата бъде така любезна да почака една минутка, ей сега ще се опитам да намеря дон Густаво.
Тя се усмихна хрисимо. Младежът изчезна в задното помещение и само след секунди тя чу звука от шайбата на телефон. Припреният глас на продавача достигна до нея, приглушен от завесата.
– Дон Густаво, извинете, ако... Да, зная колко е часът... Не, не съм се върнал... Да, господине, да, господине, моля ви... Не, моля ви... Разбира се, че харесвам работата си... Не, моля ви... секунда, само една секунда... Благодаря.
Младежът се посъвзе и продължи разговора със своя шеф.
– Тук една госпожица казва, че разполага с отлично запазена книга от Виктор Матаиш за продажба.
Последва продължително мълчание.
– Не, не си измислям. Моля? Не. Не зная коя е. Не, никога не съм я виждал. Нямам представа. Млада, много елегантна. Стига, за бога... Не, не всички ми изглеждат... Да, господине, ей сегичка, господине...
Младежът надникна от задната стая, засмян до уши.
– Дон Густаво пита кога ще ви е удобно да се срещнете с него.
– Днес в един часа по обяд? – предложи Алисия.
Продавачът кимна и изчезна отново.
– Днес по обяд, казва. Да. Не зная. Ще я питам... Добре, няма да я питам... Както кажете, дон Густаво. Да, господине. Тутакси. Не се съмнявайте. Да, господине. И на вас.
Когато се появи пак, продавачът изглеждаше по-спокоен.
– Наред ли е всичко, Бенито? – попита Алисия.
– По-добре не би могло да бъде. Извинете за маниерите. Дон Густаво е истински светец, но си има своите странности.
– Разбирам.
– Каза ми, че с удоволствие ще се срещне с вас в Конния клуб, ако ви е удобно. Той ще обядва в клуба днес и ще прекара там целия следобед. Знаете ли къде се намира? Каса Перес Саманийо, на ъгъла на „Балмес“ и „Диагонал“?
– Знам къде е. Ще кажа на дон Густаво, че много сте ми помогнали.