– Ще ви бъда признателен.
Алисия понечи да си тръгне, но младежът, може би от желание да удължи визитата ѝ с няколко мига, заобиколи щанда и предложи да я изпрати до вратата.
– Чудна работа – подхвана нервно той. – Толкова години никой не е зървал дори една книга от „Лабиринта“, а тоя месец вече двама души идват в книжарницата с темата за Матаиш...
Алисия се спря.
– О, нима? И кой беше другият човек?
Бенито доби сериозно изражение, сякаш се бе разприказвал повече, отколкото трябва. Алисия сърдечно стисна лакътя му.
– Не се тревожете, ще си остане между нас. Просто ми е любопитно.
Той се колебаеше. Тя леко се наклони към него.
– Беше един господин от Мадрид, имаше вид на полицай. Показа ми някаква карта – рече продавачът.
– А каза ли си името?
Бенито сви рамене.
– Сега не мога да се сетя... Запомних мъжа, защото имаше белег на лицето.
Алисия се усмихна по начин, от който Бенито се смути още повече.
– На дясната буза ли?
Младежът пребледня.
– Може би се е представил като Ломана? – попита Алисия. – Рикардо Ломана?
– Възможно е... Не съм сигурен, но...
– Благодаря ви, Бенито. Вие сте истинско съкровище.
Тя вече се отдалечаваше по улицата, когато продавачът я повика от прага.
– Госпожице? Не ми казахте името си...
Младата жена се обърна и му изпрати въздушна целувка, която го зареди с настроение за целия ден и част от вечерта.
6
След посещението си в книжарницата Алисия се изкуши да повърви по старите си маршрути и закрачи, без да бърза, из лъкатушните улички на Готическия квартал към втората си спирка за деня. Вървеше полека, мислейки за Рикардо Ломана и странното му изчезване. Всъщност не беше изненадана, че вече е попаднала на следите му. Годините я бяха научили, че двамата с него често се надпреварват да следват една и съща диря. В девет от всеки десет случая Алисия първа стигаше до целта. Единственото забележително нещо в този случай бе, че Ломана – който според Хил де Партера бе започнал разследването от анонимните писма до Валс – само преди няколко седмици бе разпитвал за книгите на Виктор Матаиш. Ломана можеше да е всякакъв, но не беше глупак. Добрата новина в цялата история бе, че щом той бе достигнал до книгите от „Лабиринта“ по собствен път, Алисия можеше да приеме това като потвърждение, че инстинктът ѝ не я е подвел. Лошата новина бе, че рано или късно щеше да се натъкне на него, а техните срещи рядко завършваха добре.
Както се говореше в звеното, Рикардо Ломана беше някогашен следовник на злополучния инспектор Фумеро в тайната полиция на Барселона и най-зловещата от пионките, които Леандро бе вербувал през годините. По време на службата си при Леандро Алисия неведнъж бе имала търкания с Ломана. Последният им сблъсък бе станал преди две години. Тогава Рикардо, обезумял от алкохол и злоба, задето Алисия бе разрешила един случай, който той бе разнищвал от месеци, я проследи до стаята ѝ в хотел „Испания“ и ѝ обеща, че някой ден, когато шефът вече няма да я закриля, ще я окачи на тавана и ще си поиграе с нея и с кутия инструменти.
– Не си нито първата, нито последната луксозна уличница, която си е намерил Леандро, красавице, и ще чакам да му омръзнеш. И ти обещавам, че тогава двамата ще си прекараме чудно, особено ти – тялото ти е създадено за дамгосване...
От тази среща Ломана получи удар с коляно в мъжкото достойнство, който го извади от строя за две седмици, счупена на две места ръка и осемнайсет шева на бузата. Алисия от своя страна не спа две седмици след случката; нощем се взираше във вратата на стаята си, седейки в тъмното с револвер на нощното шкафче и с мрачното предчувствие, че най-лошото я чака в мача реванш.
Реши да прогони Ломана от мислите си и да се наслаждава на тази първа сутрин из улиците на Барселона. Продължи да се разхожда полека под слънчевите лъчи, като отмерваше всяка крачка и се спираше пред някоя витрина при най-малкото напрежение в хълбока. С годините се бе научила да разчита признаците и да търси начини да избегне – или поне да отложи – неизбежното. С болката бяха отколешни противници – ветерани, които се познават добре, изучават се взаимно и се придържат към правилата на играта. Все пак тази първа разходка без корсета си струваше цената, която Алисия знаеше, че ще трябва да плати. Щеше да има достатъчно време, за да се разкае.
Още нямаше десет часа, когато стигна до „Пуерта дел Анхел“ и завивайки по улица „Санта Ана“, зърна витрината на старата книжарница „Семпере и синове“. Отсреща имаше малко кафене. Алисия реши да влезе и да седне на една от масите до прозореца. Почивката щеше да ѝ се отрази добре.