– Какво ще обичате, госпожице? – попита един келнер, който изглеждаше така, сякаш не бе напускал локала поне двайсет години.
– Черно кафе и чаша вода.
– Чешмяна или минерална от бутилка?
– Вие коя ще ми препоръчате?
– Зависи как сте с калция в кръвта.
– Нека да е бутилирана. И със стайна температура, ако обичате.
– Веднага.
След половин час и две кафета Алисия установи, че нито една жива душа не бе спряла поне да погледне витрината на книжарницата. Счетоводните книги на „Семпере и синове“ сигурно бяха хванали паяжини. Тя се разкъсваше от изкушението да пресече улицата, да се потопи в онзи вълшебен базар и да похарчи цяло състояние, но знаеше, че моментът не е подходящ. Сега бе уместно да наблюдава. Измина още половин час, през който не се случи нищо, и Алисия вече обмисляше дали да не вдигне котва, когато го видя. Той вървеше унесено, зареян в облаците, с лека усмивка на устните и със спокойния вид на човек, който си позволява разкоша да не знае как функционира светът. Никога не бе виждала негова снимка, но разбра кой е още преди да е доближил вратата на книжарницата.
Даниел.
Алисия се усмихна неволно. Когато Даниел Семпере се канеше да влезе, вратата се отвори и една млада жена, която надали бе на повече от двайсет години, излезе насреща му. Тя притежаваше онази чиста красота, за която авторите на радиосериали биха казали, че извира отвътре, и по която въздишат влюбчивите глупаци, пристрастени към сюжети за ангелчета със златни сърца. У нея имаше някаква непоквареност или скромност, типична за момичетата от добри семейства, и беше облечена така, сякаш осъзнаваше какво тяло се крие под дрехите ѝ, но не дръзваше да го признае. Фамозната Беатрис, рече си Алисия – една невинна Снежанка в страната на джуджетата.
Беатрис се повдигна на пръсти и целуна съпруга си по устата. Беше целомъдрена целувка с допрени за кратко устни. На Алисия ѝ направи впечатление, че Беатрис бе от онези, които се целуваха със затворени очи – дори и със законното си мъжле – и се оставяха да обвият ръце около талията им. Даниел, от своя страна, все още се целуваше като гимназист; ранният брак още не го бе научил как трябва да се прегръща една жена, къде се слагат ръцете и какво се прави с устните. Очевидно никой не го бе просветил в тази област. Усмивката се изтри от лицето на Алисия и тя усети, че се изпълва с лошотия.
– Може ли чаша бяло вино? – помоли тя келнера.
На отсрещния тротоар Даниел Семпере се сбогува с жена си и влезе в книжарницата. Беатрис, облечена с вкус, но явно с оскъден бюджет, се отдалечи в посока към „Пуерта дел Анхел“. Алисия я проследи с поглед, изучавайки фигурата ѝ и очертанията на ханша ѝ.
– Ех, да можех аз да те облека, принцесо – промълви.
– Казахте ли нещо, госпожице?
Алисия се извърна и видя келнера, който я гледаше с нещо средно между почуда и опасение, държейки чашата бяло вино.
– Как се казвате? – попита го тя.
– Аз ли?
Младата жена огледа празното заведение.
– Да виждате някого другиго?
– Марселино.
– Защо не седнете при мен, Марселино? Не ми е приятно да пия сама. Добре де, лъжа – приятно ми е, но не толкова.
Келнерът преглътна на сухо.
– Да ви почерпя нещо? – предложи тя. – Една биричка?
Марселино я гледаше вцепенен.
– Седнете, Марселино, не хапя.
Младежът кимна и седна срещу нея. Алисия му се усмихна сладко.
– Имате ли приятелка, Марселино?
Той поклати глава.
– Някои жени не знаят какво изпускат. Я ми кажете нещо. Този бар има ли друг изход освен главния?
– Моля?
– Има ли задна врата, която да води към някоя уличка или към страничната стълба, да речем...
– Има една врата към вътрешния двор, откъдето се излиза на „Бертреланс“. Защо?
– Питам, защото някой ме следи.
Марселино разтревожено погледна към улицата.
– Искате ли да извикам полиция?
Алисия сложи ръката си върху неговата. Келнерът всеки миг щеше да се превърне в статуя от сол.
– Няма нужда. Не е нещо сериозно. Но бих предпочела да използвам някой по-дискретен изход – нали не е проблем за вас?
Той поклати глава.
– Вие сте просто ангел. Кажете, какво ви дължа?
– Заведението черпи.
– Сигурен ли сте?
Марселино направи утвърдителен жест.
– Както казах, някои жени не знаят къде да си търсят късмета... Тук има ли телефон?
– Зад бара е.
– Имате ли нещо против да проведа един разговор? Междуградски е, но за него вече ще си платя, става ли?
– Както кажете...
Алисия отиде до бара и намери един стар телефон, окачен на стената. Марселино, който бе останал като закован на мястото си, я гледаше. Тя му махна с ръка за поздрав, докато набираше номера.