– Искам нищо да не ти липсва.
– Затова ли ми изпращате Варгас?
– Това трябва да е лична инициатива. Или на Хил де Партера. Вече ти казах, че не ни се доверяват.
– Защо ли е така?
– Какви планове имаш за днес?
– Обикалях книжарниците, а следобед имам среща с човек, който може да ми изясни някои неща за Виктор Матаиш.
– Значи продължаваш по следата с книгата...
– Да, пък макар и само за да отхвърля тази идея.
– Познавам ли го? Онзи, с когото ще се срещнеш?
– Не зная. Той е книжар. Казва се Густаво Барсело.
Последва почти недоловима пауза, но Алисия я отчете.
– Не ми звучи познато. Обади ми се, ако научиш нещо. И да не научиш, пак ми се обади.
Алисия обмисляше някоя хаплива реплика, но Леандро затвори телефона. Тя остави няколко монети на бара, за да покрие поръчката си и двата разговора, и се сбогува с Марселино с въздушна целувка.
– Всичко си остава между нас, нали, Марселино?
Келнерът кимна убедено и отведе Алисия до една задна врата, която водеше към открит двор. Оттам започваше лабиринт от проходи между сградите на пресечката; той излизаше на една от онези мрачни улици, които се срещат само в старата част на Барселона и са тесни като цепката между кълките на някой семинарист.
Уличката се издигаше от „Кануда“ към „Санта Ана“. Алисия заобиколи пресечката и се спря на ъгъла, за да погледне разкрилата се пред нея сцена. Някаква госпожа буташе количка с една ръка, а с другата се опитваше да влачи дете, чиито обувки сякаш бяха залепени за земята. Един господинчо с костюм и шалче се мотаеше пред витрината на магазин за обувки и поглеждаше изкосо две изискани госпожици, издокарани с чорапи с ръб; дамите отминаха, заливайки се от смях. Един градски полицай се разхождаше по средата на улицата и хвърляше насам-натам подозрителни погледи. И насред всичко това Алисия съгледа силует, почти залепен до някакъв вход, сякаш бе плакат. Беше нисък мъж с изключително безцветна външност, която го правеше едва ли не невидим. Индивидът пушеше пура и наблюдаваше нервно вратата на кафенето, като току поглеждаше часовника си. Добре са го подбрали, помисли си Алисия. Изобщо не биеше на очи. Тя се доближи и спря само на сантиметри от бледия му тил. Отвори уста под формата на буквата О и духна.
Мъжът подскочи така, че едва не изгуби равновесие. Обърна се и когато видя Алисия, пребледня още повече.
– Как се казваш, сърце мое? – попита тя.
Дори и да имаше глас, човечецът си беше глътнал езика. Заозърта се трескаво наоколо, докато накрая отново спря поглед на Алисия.
– Ако хукнеш да бягаш, ще те намушкам в търбуха. Разбра ли?
– Да – рече типът.
– Шегувам се – усмихна се Алисия. – Аз не правя такива неща.
Клетникът носеше палто, което изглеждаше взето назаем, и имаше вид на хванат натясно гризач. Голям шпионин, няма що. Алисия го улови за ревера и решително, но любезно го отведе до ъгъла.
– Как се казваш?
– Ровира – смотолеви той.
– Ти ли стоеше снощи до входа на магазина за еспадрили?
– Откъде знаете?
– Никога не пуши срещу светлината на улична лампа.
Ровира кимна, ругаейки под нос.
– Кажи ми, Ровира, откога си в корпуса?
– Утре ще станат два месеца, но ако в комисариата научат, че сте ме разкрили...
– Няма защо да научават.
– Така ли?
– Така. Защото аз и ти, Ровира, ще си помогнем взаимно. Знаеш ли как?
– Не ви разбирам, госпожице.
– Близо си до целта, но ме наричай Алисия, че сме от една и съща банда.
Алисия затършува в джобовете на палтото му и намери кутия пури от ония, които се продават в непретенциозните барове и вървят добре с карахильо26. Тя запали една и я пъхна в устата на мъжа. Остави го да дръпне няколко пъти и му се усмихна приветливо.
– Поуспокои ли се сега?
Той кимна.
– Кажи ми, Ровира, как така възложиха тъкмо на теб да ме следиш?
Мъжът се поколеба.
– Не се обиждайте, но никой друг не искаше да се захване с това.
– И защо?
Ровира сви рамене.
– По-смело, човече. Изплюй камъчето.
– Разправят, че вкарвате хората в беля и носите лош късмет.
– Ясно. Но теб това явно не те е уплашило.
– По-лош късмет от моя – здраве му кажи. Пък и нямах голям избор.
– И в какво точно се състои задачата ти?
– Да ви следя отдалече и да докладвам къде сте и какво правите, без вие да разберете. Сама видяхте колко добре се справям. Хубаво им казвах аз, че тази работа не е за мен.
– Защо изобщо постъпи в полицията?
– Аз исках да се занимавам с графично изкуство, но тъстът ми е капитан в централния комисариат.
– Аха. А твоята госпожа си пада по униформи, нали?
Алисия майчински сложи ръка на рамото му.