– Ровира, понякога един мъж трябва да се одързости и – макар че не бива да го казвам – да покаже на света, че се е родил, за да пикае прав. И за да се увериш, че си много по-способен, отколкото си мислиш, ще ти дам шанс да го докажеш. На мен, на Генералния полицейски корпус, на тъста и на госпожа съпругата ти, която, като види какъв мъжкар си има у дома, ще има нужда от билков ликьор за освестяване.
Ровира я гледаше зашеметен.
– От сега нататък ще ме следиш, както са ти наредили, но няма да се доближаваш на по-малко от сто метра и ще се стараеш да не те виждам. А когато те попитат къде съм била и какво съм правила, ще им докладваш каквото аз ти кажа.
– Но... това законно ли е?
– Ровира, ти си полицай. Законно е онова, което ти кажеш, че е.
– Не знам...
– Разбира се, че знаеш. Сече ти на теб пипето, просто ти липсва увереност.
Ровира слисано примигна няколко пъти.
– А ако ви откажа?
– Недей така, човече, тъкмо започнахме да се сприятеляваме. Ако ми откажеш, ще се наложи да се срещна с твоя тъст, капитана, и да му разкажа, че съм те заварила, покатерен на стената на училището „Св. Тереза“, да лъскаш бастуна по време на междучасието.
– Не сте способна да направите такова нещо.
Алисия го погледна втренчено в очите.
– Ровира, идея си нямаш на какво съм способна.
Мъжът изстена.
– Колко сте лоша!
Тя сви устни в плачлива гримаса.
– Когато реша да бъда лоша с теб, веднага ще го забележиш. Утре сутрин ще ме чакаш пред „Гран Кафе“, за да ти кажа какъв ще е планът ти за деня. Разбрахме ли се?
Ровира, който сякаш се бе смалил с няколко сантиметра по време на разговора, я изгледа умолително.
– Всичко това е шега, нали? Майтапите се с мен, защото съм новак...
Алисия бавно поклати глава, имитирайки леденото изражение на Леандро.
– Не е шега, а заповед. Не ме подвеждай. Испания и аз разчитаме на теб.
8
В зората на ХХ в., когато парите все още ухаеха на парфюм и големите богатства не просто се наследяваха, а по-скоро се представяха на сцена, един модернистичен дворец – рожба на смутната връзка между бляновете на големите занаятчии и суетата на един магнат – се сгромоляса от небето и остана завинаги вклинен в най-невероятния анклав на барселонската Бел епок.
Въпросната Каса Перес Саманийо от половин столетие се издигаше като мираж – или може би като предупреждение – на пресечката на „Балмес“ и „Диагонал“. Построен първоначално като фамилно жилище във времена, в които почти всички знатни семейства вече се разделяха с дворците си, този апотеоз на изобилието с парижки вид стърчеше като риф, осветявайки улиците с медно сияние от прозорците си и показвайки без капка свян на простосмъртните своите стълбища, салони и кристални полилеи. На Алисия тази сграда винаги ѝ бе напомняла на аквариум, през чиито стъкла човек можеше да съзерцава екзотични организми и неподозирани форми на живот.
Доста години разкошната вкаменелост не подслоняваше никакво семейство, а неотдавна бе станала седалище на Конния клуб на Барселона – една от непревземаемите и елегантни институции, които се въдят във всеки голям град, за да могат хората с добро име да се опазят от миризмата на пот, излъчвана от ония, върху чиито гърбове техните видни предци са изградили състоянието си. Леандро, тънък наблюдател на тези събития, обичаше да казва, че първата потребност на човека, след като е разрешил проблема с храната и подслона, е да потърси мотиви и средства, чрез които да се почувства различен и по-висш от себеподобните си. Седалището на Конния клуб като че ли бе създадено изрично с такава цел и Алисия подозираше, че ако Леандро не се бе преместил в Мадрид още преди години, тези салони с изящна подредба и мебели от благородно дърво щяха да бъдат идеалната сцена, от която нейният наставник да ръководи своите тъмни дела с бели ръкавици.
Един униформен лакей, изтупан от глава до пети, ѝ отвори внушителната метална врата. Във вестибюла се издигаше осветен пулт, зад който стоеше съсухрен костюмиран тип. Той няколко пъти изгледа Алисия от горе до долу, преди да си придаде покорно изражение.
– Добър ден – каза тя. – Имам уговорка да се срещна тук с господин Густаво Барсело.
Служителят сведе очи към бележника върху пулта и се престори, че го изучава известно време, за да придаде тежест на ритуала.
– Името ви е...?
– Вероника Ларас.
– Ако госпожата бъде така любезна да ме последва...
Рецепционистът я поведе из пищния интериор на двореца. Членовете на клуба, покрай които минаваха, прекъсваха разговорите си, за да им хвърлят изненадани, а понякога и почти скандализирани погледи. Очевидно това място не бе свикнало да приема посещения от представителки на нежния пол и не един патриций сякаш приемаше присъствието ѝ като оскърбление към древната му мъжественост. Алисия от своя страна отговаряше на погледите с вежлива усмивка. Най-сетне стигнаха до една читалня, разположена срещу голям прозорец, който гледаше към „Диагонал“. Там, настанен в имперско кресло пред чаша бренди с размера на аквариум, седеше изискан господин с величествени черти и мустаци, издокаран с костюм от три части и контешки обувки. Рецепционистът се спря на няколко метра от него и се разтопи в малодушна усмивка.