– Дон Густаво? Посетителката, която очаквахте...
Дон Густаво Барсело, почетен старейшина на гилдията на барселонските книжари и познавач на всичко, свързано с вечната Жена и нейния най-изтънчен реквизит, се изправи, за да посрещне Алисия със сърдечен и почтителен поклон.
– Густаво Барсело, моите почитания.
Алисия му подаде ръка и книжарят я целуна, сякаш бе папска десница, използвайки случая да направи щателен оглед на дамата, който навярно му разкри дори какъв размер ръкавици носи.
– Вероника Ларас – представи се тя. – Много ми е приятно.
– Ларас ли е фамилията на вашия роднина колекционер?
Алисия предположи, че служителят Бенито се е обадил на Барсело веднага след излизането ѝ от книжарницата и му е предал разговора им с най-големи подробности.
– Не. Ларас е фамилията на мъжа ми.
– Разбирам. Дискретност преди всичко. Седнете, моля.
Тя се настани в креслото срещу него, любувайки се на атмосферата на аристократизъм и изключителност.
– Добре дошла в древната обител на новобогаташите и на западналите, които женят потомците си за първите, за да увековечат кастата – отбеляза Барсело, проследил погледа ѝ.
– Вие не сте ли постоянен член на клуба?
– От хигиенни съображения години наред се противях да стана такъв, но обстоятелствата постепенно ме принудиха да се поддам на градските реалности и да заплувам по течението.
– Това със сигурност си има предимства.
– Не ще и дума. Тук човек се запознава с хора, принудени да харчат наследеното си състояние за неща, които нито разбират, нито им трябват, и се изцерява от всякакви романтични заблуди относно самопровъзгласените елити на страната; пък и брендито е ненадминато. Освен това мястото е великолепно за обществена археология. В Барселона живеят повече от един милион души, но онези, които държат ключовете към всички врати, в действителност са около четиристотин. А тя е град на затворените врати, в който всичко зависи от това, кой държи ключа, кому отваря и от коя страна на прага остава човек. Но тези неща едва ли са новост за вас, госпожо Ларас. Мога ли да ви предложа нещо друго освен речите и нравоученията на един стар книжар?
Алисия поклати глава.
– Естествено. Тогава да пристъпим към същността, а?
– Ако нямате нищо против.
– Ни най-малко. Донесохте ли книгата?
Алисия извади от чантата си екземпляра от „Ариадна и Аления принц“, увит в копринена кърпа, и му го подаде. Барсело го взе с две ръце и в мига, в който пръстите му докоснаха корицата, очите му светнаха и по устните му заигра доволна усмивка.
– „Лабиринтът на духовете“... – промълви той. – Предполагам, че няма да ми кажете как сте се сдобили с книгата.
– Собственикът предпочита да запази това в тайна.
– Разбирам. С ваше позволение...
Дон Густаво отвори книгата и я запрелиства бавно, наслаждавайки се на находката с изражението на ценител, попаднал на единствен и неповторим дар. Алисия вече подозираше, че опитният книжар е забравил за нея и се е изгубил в страниците на томчето, когато той прекъсна проучването и я изгледа изпитателно.
– Простете дързостта ми, госпожо Ларас, но трябва да призная, че не разбирам защо някой – в случая колекционерът, когото представлявате – би искал да се отърве от такова произведение...
– Смятате, че ще ви е трудно да намерите купувач?
– Съвсем не. Дайте ми телефон и след двайсет минути ще ви представя най-малко пет оферти с тенденция за нарастване, без да броим моята комисиона от десет процента. Не е там въпросът.
– А къде е, дон Густаво, ако мога да попитам?
Барсело пресуши чашата си с бренди.
– Въпросът е дали наистина искате да продадете тази книга, госпожо Ларас... – той провлачи измислената фамилия с ироничен тон.
Алисия само се усмихна плахо. Барсело кимна.
– Не е нужно да ми отговаряте, нито да ми казвате истинското си име.
– Името ми е Алисия.
– Знаехте ли, че образът на главната героиня от „Лабиринтът на духовете“, Ариадна, отдава почит на една друга Алиса – онази на Луис Карол и Страната на чудесата, която в случая е Барселона?