Алисия поклати глава с престорена изненада.
– В първия том от поредицата Ариадна намира книга с чародейства на тавана на къщата във Валвидрера, където живее с родителите си до тяхното загадъчно изчезване в една бурна нощ. Мислейки, че може би ще ги намери, ако призове някой дух от сенките, тя неволно отваря портал между реалната Барселона и нейната обратна страна – едно прокълнато огледало на града. Огледалният град... Подът се пропуква под краката ѝ и Ариадна пропада в мрака по една безкрайна вита стълба, като се озовава в онази друга Барселона, лабиринта на духовете. Там е осъдена да броди из кръговете на ада, сътворен от Аления принц, и среща из тях прокълнати души, които се опитва да спаси, като същевременно търси изчезналите си родители...
– А успява ли Ариадна да ги намери и да спаси някоя от онези души?
– За жалост, не. Но се старае с всички сили. В известен смисъл е героиня, въпреки че увлечението ѝ по Аления принц полека я превръща в едно тъмно и изкривено огледало на самата нея – паднал ангел, тъй да се каже...
– Изглежда поучителна история.
– И е такава. Кажете ми, Алисия, това ли ви е работата – да слизате в ада в търсене на проблеми?
– Защо бих си търсила проблеми?
– Защото, както навярно вече ви е разказал оня хапльо Бенито, неотдавна в книжарницата се появи един тип с вид на касапин от тайната полиция и взе да задава въпроси, подобни на вашите. Нещо ми подсказва, че двамата се познавате...
– Въпросният тип се казва Рикардо Ломана и не сте на погрешен път.
– Аз никога не бъркам пътя, госпожице. Проблемът не е в мен, а в пътищата, на които понякога се озовавам.
– Какво точно ви попита Ломана?
– Искаше да знае дали в последно време някой е купувал книга на Виктор Матаиш – било то на търг, на международния пазар или между частни лица.
– Не ви ли попита нещо за самия Виктор Матаиш?
– Господин Ломана нямаше вид на голям любител на литературата, но останах с впечатлението, че знае за автора всичко, което бе нужно да знае.
– А вие какво му казахте?
– Дадох му адреса на колекционера, който от седем години насам изкупува всички екземпляри от „Лабиринтът на духовете“, които не са били унищожени през 1939 г.
– Всички книги на Матаиш, намиращи се на пазара, са били изкупени от един и същ човек?
Барсело кимна.
– Всички освен вашата.
– И кой е този колекционер?
– Не зная.
– Току-що ми казахте, че сте дали адреса му на Ломана.
– Дадох му адреса на адвоката, който го представлява и извършва всички сделки от негово име – някой си Брианс. Фернандо Брианс.
– Вие общували ли сте с адвокат Брианс, дон Густаво?
– Говорил съм с него един-два пъти. По телефона. Сериозен човек.
– Говорили сте във връзка с книгите на Матаиш ли?
Барсело направи утвърдителен жест.
– Какво можете да ми кажете за Виктор Матаиш, дон Густаво?
– Съвсем малко. Зная, че често работеше като илюстратор и бе публикувал няколко романа при онези двама мошеници Баридо и Ескобиляс, преди да се захване с книгите от „Лабиринта“. Живееше уединено в една къща на „Каретера де лас Агуас“, между Валвидрера и обсерваторията Фабра, защото съпругата му страдаше от някаква рядка болест и той не можеше – или не искаше – да я оставя сама. Изчезна през 1939 г., след като националистите влязоха в Барселона. Друго не знам.
– Къде бих могла да науча нещо повече за него?
– Няма да е лесно. Сещам се само за Вилахуана, Серхио Вилахуана – журналист и писател, който го познаваше. Той е редовен клиент на книжарницата и е най-осведомен по тази тема. Чувал съм го да споменава, че работи по една книга за Матаиш и цялото поколение прокълнати писатели на онази Барселона, която се изпари след войната...
– Има ли и други?
– Прокълнати писатели ли? Това си е местен специалитет като соса айоли.
– И къде мога да намеря господин Вилахуана?
– Пробвайте в редакцията на „Ла Вангуардия“. Но ако ми позволите един съвет, подгответе си по-добра версия от тази за вашия таен колекционер. Вилахуана е от стара коза яре.
– Какво ще ме посъветвате?
– Изкушете го.
Алисия се усмихна дяволито.
– С книгата. Ако все още се интересува от Матаиш, едва ли ще устои да не хвърли един поглед на този екземпляр. В тия времена да намериш творба на Матаиш е почти толкова трудно, колкото да откриеш свестен човек на престижен пост.
– Благодаря, дон Густаво. Много ми помогнахте. Мога ли да ви помоля да запазите в тайна разговора ни?
– Бъдете спокойна. Пазенето на тайни е това, което ме поддържа млад. Както и скъпото бренди.