Алисия уви отново книгата в кърпата и я прибра в чантата си. Използва случая, за да извади молива си за устни и да очертае усмивката си, сякаш бе сама – зрелище, което Барсело наблюдаваше със захлас и смътно безпокойство.
– Как е? – попита Алисия.
– Отлично.
Тя се изправи и си облече палтото.
– Коя сте вие, Алисия?
– Паднал ангел – отвърна тя, като му подаде ръка и му смигна.
– Значи сте се озовали на подходящото място.
Дон Густаво Барсело стисна ръката ѝ и я проследи с поглед, докато вървеше към изхода. После се върна в уютното си кресло и замислено се взря в почти празната си чаша бренди. След малко видя Алисия през прозореца. Свечеряваше се и над Барселона тегнеше покров от червеникави облаци; залязващото слънце очертаваше силуетите на минувачите по „Диагонал“ и колите, които искряха като сълзи от разтопен метал. Барсело не изпускаше от очи червеното палто, което се отдалечаваше, докато накрая Алисия сякаш се стопи сред сенките на града.
9
Същата привечер, след като остави Барсело при утехата на брендито и подозренията му, Алисия пое към дома си по „Рамбла де Каталуня“ покрай редиците луксозни магазини, които вече палеха светлините на витрините си. Спомни си времето, когато се бе научила да наблюдава с ламтеж и боязън тези търговски центрове и почтените елегантни люде, които ги посещаваха.
Спомни си магазините, в които бе влизала да краде, задигнатите стоки, виковете на продавачите и клиентите зад гърба ѝ, пламналия във вените огън при мисълта, че е преследвана, и сладкия вкус на отмъщение, на възтържествувала справедливост от усещането, че им е отнела нещо, което са мислели, че им принадлежи по божествено право. Спомни си деня, в който кариерата ѝ на крадла приключи в една тъмна и влажна стая в подземията на централния комисариат на „Виа Лайетана“. Това беше сутеренно помещение без прозорци, само с една метална маса, завинтена за пода, и два стола. В средата на стаята имаше канал и подът все още беше влажен. Миришеше на изпражнения, кръв и белина. Двамата полицаи, които я бяха арестували, закопчаха с белезници и ръцете, и краката ѝ към стола и я оставиха в стаята часове наред, за да има време да си представи всичко, което щяха да ѝ направят.
– На Фумеро мед ще му капне на душата, когато научи, че имаме тук такава младичка уличница. Хубаво ще те оправи.
Алисия беше чувала за Фумеро. На улицата се разказваха истории за него и за нещата, които се случваха с несретниците, озовали се като нея в някоя подземна килия в комисариата. Не знаеше дали трепери от студ, или от страх; когато след цели часове металната врата се отвори и се разнесоха гласове и стъпки, Алисия стисна очи и усети как по бедрата ѝ се стича урина.
– Отвори си очите – каза гласът.
През мъглата на сълзите тя видя лицето на един среден на ръст мъж с вид на провинциален нотариус, който ѝ се усмихваше приветливо. В стаята нямаше други хора. Мъжът – безупречно облечен и ухаещ на одеколон с лимонова нотка – я погледа мълчаливо известно време, после бавно заобиколи масата и застана зад гърба ѝ. Алисия стисна устни, за да сподави ужасения си стон, когато усети ръцете му върху раменете си и устата му, докосваща лявото ѝ ухо.
– Не се страхувай, Алисия.
Тя се замята с всички сили на стола, към който беше прикована. Ръцете на мъжа се плъзнаха по гърба ѝ и натискът върху китките ѝ изчезна; трябваха ѝ няколко секунди, за да осъзнае, че е свалил белезниците ѝ. Кръвообращението в крайниците ѝ полека започна да се възстановява, а с него се върна и болката. Мъжът хвана ръцете ѝ и внимателно ги положи върху масата. Седна до нея и се зае да разтрива китките ѝ.
– Казвам се Леандро – рече той. – По-добре ли е така?
Алисия кимна. Леандро се усмихна и пусна ръцете ѝ.
– Сега ще ти сваля и белезниците от глезените. Пак ще те заболи малко. Но най-напред трябва да съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост.
Тя поклати глава.
– Никой няма да те нарани – каза Леандро, докато откопчаваше белезниците.
Когато се почувства свободна, Алисия стана и потърси убежище в ъгъла на стаята. Очите на мъжа се спряха върху локвичката урина до стола.
– Съжалявам, Алисия.
– Какво искате?
– Искам да поговорим. Нищо повече.
– За какво?
– За мъжа, за когото си работила през последните две години, Балтасар Руано.
– Не ви дължа нищо.
– Наясно съм. Искам да знаеш, че Руано беше задържан заедно с повечето от другарите ти.
Алисия го гледаше подозрително.
– Какво ще му направят?
Леандро сви рамене.
– На Руано му е изпята песента. Призна си всичко след дълъг разпит. Сега го чака гаротата. Въпрос на дни е. За теб това е добра новина.