Алисия преглътна на сухо.
– Ами останалите?
– Те са още деца. Късметлиите сред тях ги чака изправителен дом или затвор. А на онези, които се върнат на улицата, дните им са преброени.
– А какво ще стане с мен?
– Зависи.
– От какво?
– От теб.
– Не разбирам.
– Бих искал да работиш за мен.
Тя го гледаше безмълвно. Леандро седна на стола и ѝ се усмихна.
– Наблюдавам те от известно време, Алисия. Мисля, че имаш качества.
– За какво?
– За да се учиш.
– Да се уча на какво?
– Да оцеляваш. А също и да използваш таланта си за нещо повече от това да пълниш джобовете на дребен крадец като Руано.
– Кой сте вие?
– Аз съм Леандро.
– От полицията ли сте?
– Нещо такова. Мисли за мен като за приятел.
– Аз нямам приятели.
– Всички имаме приятели. Въпросът е да знаем как да ги намерим. Предлагам ти през следващите дванайсет месеца да работиш с мен. Ще имаш прилична квартира и заплата. Ще бъдеш свободна да си тръгнеш, когато поискаш.
– Ами ако искам да си тръгна сега?
Леандро посочи вратата.
– Ако това е желанието ти, можеш да си отидеш. Да се върнеш пак на улицата.
Алисия втренчи поглед във вратата. Леандро стана и я отвори. После се върна на стола – не ѝ препречваше пътя.
– Никой няма да те спре, ако решиш да излезеш през тази врата, Алисия. Но шансът, който ти предлагам, ще остане тук.
Тя пристъпи няколко крачки към изхода. Леандро не направи никакъв опит да я задържи.
– А ако остана с вас?
– Ако решиш да ми гласуваш доверие, най-напред ще получиш гореща вана, нови дрехи и вечеря в „Сет портес“. Била ли си някога там?
– Не.
– Правят страхотен ориз със сепия.
Алисия усети, че червата ѝ куркат от глад.
– А после?
– После ще отидеш в новия си дом, където ще имаш самостоятелна стая и баня, за да си починеш и да поспиш в собствено легло с чисто нови чаршафи. А утре, без да си даваме зор, ще дойда да те взема и ще те заведа в моя кабинет, за да ти обясня с какво се занимавам.
– Защо не ми го кажете сега?
– Да речем, че разрешавам проблеми и отстранявам престъпници като Балтасар Руано, а и много, много по-лоши от него, за да не вредят на никого. Но най-важната ми работа е да намирам изключителни хора, които също като теб не знаят, че са такива, и да ги уча да развиват таланта си, за да вършат добро.
– Да вършат добро – повтори безучастно Алисия.
– Светът не е онова безнравствено място, което си познавала досега, Алисия. Светът е просто огледало на онези, които го образуваме, той е ни повече, ни по-малко онова, което правим от него с общи усилия. Затова хората като теб и мен, които сме се родили с дарба, носим отговорността да я използваме за благото на останалите. Моята дарба е да разпознавам таланта у другите и да ги напътствам, тъй че да могат да вземат подходящи решения, когато му дойде времето.
– Но аз нямам никакъв талант, никаква дарба...
– Разбира се, че имаш. Довери ми се. И най-вече имай доверие в себе си, Алисия. Защото днешният ден, ако пожелаеш, може да бъде първият ден от живота, който са ти откраднали и който аз ще ти върна, стига да ми дадеш възможност.
Леандро ѝ се усмихна топло и тя усети неясно и болезнено желание да го прегърне. Той ѝ протегна ръка. Стъпка по стъпка, Алисия прекоси стаята и отиде при него. Стисна ръката на този непознат и се изгуби в погледа му.
– Благодаря ти, Алисия. Кълна ти се, че няма да съжаляваш.
Ехото от тези тъй отдавнашни думи полека се разнесе. Болката бе започнала да си показва рогата и Алисия закрачи по-бавно. Знаеше, че откак бе излязла от Конния клуб, някой я следеше. Долавяше присъствието му и дебнещия му поглед, който се плъзгаше по фигурата ѝ от разстояние. При светофара на улица „Росейон“ тя се спря и се извърна леко, оглеждайки небрежно улицата зад гърба си и десетките минувачи, излезли да се поразходят, да позяпат и да бъдат видени там, където трябва. Дано да я следеше бедният Ровира; все пак тя не спираше да се пита дали сред тълпата, умело скрит на трийсетина метра в някой вход или зад група минувачи, не се спотайваше Ломана. Може би я наблюдаваше и следеше неотлъчно, галейки с копнеж в джоба на палтото си ножа, който отдавна пазеше за нея. На една пресечка по-нататък Алисия зърна витрината на сладкарница „Маури“, отрупана с майсторски приготвени лакомства, за да подслади есенната меланхолия на знатните дами. Тя отново хвърли поглед зад гърба си и реши за кратко да се скрие вътре.
Една млада жена със строга и непорочна външност я настани на маса до прозореца. На Алисия сладкарница „Маури“ винаги ѝ бе изглеждала като разкошна захаросана пушалня, в която се уединяваха да заговорничат попрецъфтели дами с известно положение в обществото, наслаждавайки се на бяло вино и греховно вкусни сладкиши. Събралата се тази вечер клиентела потвърди диагнозата ѝ и Алисия, изкушена да се почувства една от избраните, си поръча кафе с мляко и сметанова паста, която бе зърнала на влизане и на която сякаш бе написано нейното име. Докато чакаше, понасяше с отсъстваща усмивка погледите на окичените с бижута и бронирани с тоалети на модна къща „Санта Еулалия“ матрони от съседните маси. По устните им Алисия можеше да прочете коментарите под сурдинка, които появата ѝ бе предизвикала. „Ако можеха да ми одерат кожата и да си направят маска с нея, щяха да го сторят“ – помисли си тя.