Преди Алисия да отговори, Варгас посочи Ровира с пръст и взе думата.
– Вижте, момко, приличате ми на Чарли Чаплин и ми допадате. Предлагам ви следното: ще ни следите отдалече, ама много отдалече. Колкото от Ла Риоха28 до Гибралтар. Само да ви зърна, подуша или да си представя, че сте на по-малко от двеста метра, хубаво ще ви отупам, а ако началниците ви видят със сменена физиономия, едва ли ще го приемат добре.
На Ровира като че ли му спря дъхът за няколко мига.
– Добре ли е така, или направо да ви дам аванс? – попита Варгас.
– Двеста метра. Има си хас! Нека да са двеста и петдесет – бонус от мен. Безкрайно съм ви благодарен за великодушието и разбирането. Няма да съжалявате. Никой не ще каже, че Ровира не си изпълнява...
– Омитайте се вече, че кръвта ми кипва само като ви гледам – заяви Варгас с най-злокобния си тон.
Ровира направи бегъл поклон и си плю на петите. Варгас го видя как се шмугна сред тълпата и се усмихна.
– Ама че сте сантиментален – пророни Алисия.
– Вие пък сте същинско ангелче. А сега позволете да се обадя на Линарес, за да разбера дали ще можем да видим колата тази сутрин.
– Кой е Линарес?
– Един от свестните. Започнахме работа заедно, а той все още е добър приятел. За колко хора може да се каже същото след двайсет години в полицията?
Влязоха отново в кафенето и Микел им отстъпи телефона. Варгас се обади в централния комисариат на „Виа Лайетана“ и подхвана със своя колега Линарес подобен на валс разговор, изтъкан от демонстрация на мъжко другарство и солени шеги, за да си извоюва разрешение да огледа колата, която вероятно бяха използвали Маурисио Валс и неговият шофьор, наемен убиец и съгледвач, за да се придвижат от Мадрид до Барселона. Алисия следеше разговора като салонна комедия, наслаждавайки се на вещото красноречие на Варгас и на умението му да ласкае колегите си и да ниже високопарни фрази, лишени от всякакво съдържание.
– Работата е опечена – заяви той, когато затвори телефона.
– Сигурен ли сте? Не помислихте ли, че този Линарес вероятно би искал да знае, че отивате с придружител?
– Разбира се, че помислих. Именно затова не споменах за вас.
– А какво ще кажете, когато ме видят?
– Че сме гаджета. Не знам, все нещо ще ми хрумне.
Взеха едно такси пред общината и потеглиха точно когато трафикът по „Виа Лайетана“ започна да се сгъстява в бавното темпо на ранното утро. Варгас наблюдаваше умислено редицата внушителни фасади, които изникваха като кораби от утринната мъгла. Шофьорът сегиз-тогиз ги поглеждаше крадешком в огледалото за обратно виждане и вероятно се питаше що за странна двойка са, но размишленията му бяха нарушени от оживена дискусия по радиото, в която енергично се спореше дали футболната лига вече е обречена, или все още има причини да продължи съществуването си.
13
Наричаха го Музей на сълзите. Огромният павилион се издигаше в една ничия земя между зоологическата градина и плажа. Около него се простираше цитадела от фабрики и хангари, граничеща с морето и увенчана от голямата Водна кула – нещо като кръгъл замък, увиснал в небето. Музеят на сълзите беше реликва, руина, спасена от събаряне – участ, сполетяла почти всички постройки, изградени за Голямото световно изложение през 1888 г. След години на немара общината присъди павилиона на Главната дирекция на полицията, която го използваше като обикновен склад. Тук се трупаха доклади от предварителни следствия, улики, плячки, конфискувани вещи, оръжия и всевъзможни инструменти, меморандуми и съкровища – резултат от над седемдесет години прах, престъпление и наказание в град Барселона.
Сградата имаше свод, подобен на близката Френска гара. През таванните панели се процеждаха остриета светлина, които пронизваха мрака и се сипеха върху плетеница от дълги стотици метри коридори, превъзхождащи по височина повечето сгради в Ешампле29. Сложна система от стълби и мостици бе окачена във висините като призрачен механизъм за преместване на театрални декори; тя позволяваше достъп до горните зони, където се съхраняваха документи и предмети, описващи тайната история на Барселона от залеза на XIX в. Това чистилище бе в употреба вече седем десетилетия и за този период в него бяха попаднали какви ли не машини и изделия – от допотопни карети и автомобили, използвани при престъпления, до енциклопедичен арсенал от оръжия и отрови. В сградата се помещаваха също произведения на изкуството, свързани с разследването на неразрешими случаи; техният брой бе достатъчен за основаването на няколко музея. С особена известност сред учените се ползваше една зловеща колекция от препарирани трупове, открита в квартал Сан Хервасио в подземията на имението на един магнат, натрупал състояние в Америка. В своите години на слава и богатство в Куба той бил развил влечение към лова и изтезанието на роби и след завръщането си в родината оставил диря от неразкрити случаи на изчезвания сред лумпените, посещаващи салоните и кафенетата на „Паралело“.