В склада имаше цяла галерия, пълна със стъклени шишета с разнообразна фауна от постоянни квартиранти, плуващи в жълтеникав формол. Имаше и страховит арсенал от кинжали, шила и безброй режещи инструменти, от които би настръхнала косата и на най-опитния касапин. Една от най-прочутите секции бе затворена под ключ и до нея се получаваше достъп само с разрешение от най-висока инстанция; там се съхраняваха материали и документи, реквизирани при разследвания на престъпления и случаи от религиозната и окултната сфера. Говореше се, че този архив съдържал сочни досиета на членове на барселонското висше общество, свързани със случая на тъй наречената Вампирка от улица „Пониенте“30, както и кореспонденция и протоколи по случая с екзорсизмите на отец Синто Вердагер31 в един апартамент на улица „Принсеса“, които не бяха излизали и никога нямаше да излязат на бял свят.
Местата, подслоняващи такава сбирка от трагедии, обикновено излъчват тъмна аура, която буди у посетителя желание да си тръгне час по-скоро от страх да не попадне в техен плен и да стане част от постоянната колекция. В това отношение Музеят на сълзите не беше изключение и въпреки че в полицейските документи фигурираше под истинското си име, Секция 13, неговата слава и призрачната съвкупност от злочестини, съхранявани в него, му бяха спечелили прозвището, под което бе известен на всички.
Когато таксито спря пред портите на Секция 13, човекът, който явно бе назначен за цербер на това място, вече чакаше на прага. На колана му висеше връзка ключове, а изражението му би пожънало награди в някой конкурс за гробари.
– Този трябва да е Флоренсио – тихо рече Варгас, преди да отвори вратата на колата. – Оставете ме аз да говоря с него.
– Ваш е – отвърна Алисия.
Слязоха от таксито и Варгас се ръкува с пазача.
– Добър ден, Хуан Мануел Варгас от Централната дирекция. Преди малко разговарях с Линарес. Каза ми, че ще ви се обади, за да ви извести за пристигането ми.
Флоренсио кимна.
– Капитан Линарес не ме предупреди, че не идвате сам.
– Госпожицата е моята племенница Маргарита, която бе така добра да стане мой водач и секретарка по време на престоя ми в Сиудад Кондал32. Не ви ли споменаха за нея?
Мъжът поклати глава, оглеждайки Алисия.
– Маргарита, поздрави дон Флоренсио – казвате се Флоренсио, нали? – абсолютен авторитет в Секция 13.
Алисия пристъпи няколко крачки и плахо подаде ръка на мъжа. Той се навъси, но си спести възраженията.
– Влизайте.
Пазачът ги отведе до главния вход и ги покани да влязат.
– Отдавна ли работите тук, Флоренсио? – попита Варгас.
– От две години. Преди това изкарах десет години в хранилището.
Варгас го погледна озадачено.
– За трупове – уточни пазачът. – Ако бъдете така любезни да ме последвате, онова, което търсите, е в павилион номер девет. Вече сме го приготвили.
Постройката, която отвън изглеждаше като голяма изоставена железопътна гара, отвътре бе подобна на необятна базилика, чиито очертания се губеха в безкрая. Осветлението се състоеше от гирлянди електрически крушки, които придаваха на сумрака златист оттенък. Флоренсио преведе посетителите си през безброй галерии, претъпкани с всевъзможни инструменти, кутии и ракли. Пътьом Алисия зърна какво ли не – от една сбирка препарирани животни до цял батальон от манекени. Мебели, велосипеди, оръжия, картини, религиозни статуи и дори едно призрачно помещение, пълно с – както изглеждаше – панаирджийски автомати.
Флоренсио навярно забеляза изумения поглед, с който Алисия попиваше атмосферата на това място. Приближи се до нея и ѝ посочи нещо, което имаше вид на панаирджийска шатра.
– Направо няма да повярвате какви неща се озовават при нас. В някои дни чак и на мен не ми се вярва.
Докато напредваха из мрежата от коридори, започнаха да долавят странна глъчка от животински звуци. За миг на Алисия ѝ се стори, че си проправят път през джунгла, населена с тропически птици и дебнещи котки. Развеселен от слисаните изражения на двамата, Флоренсио се разкикоти като дете.
– Не, не сте полудели, макар че от тая сграда човек може да се чалдиса, без да си даде сметка – обясни той. – Звуците са от зоопарка, който е точно отзад. Тук се чува всичко. Слонове, лъвове и папагали. Нощем пантерите така реват, че на човек косата му се изправя. Но най-лоши са маймуните. Също като хората, но без цялото им театро. Оттук, моля. Почти стигнахме...