– Не знам какво ви е толкова смешно.
Тя отвори чантата си и извади бележника, който бе намерила в колата на Валс. Варгас въздъхна.
– Кажете ми, че това не е онова, което си мисля.
– Дойде ли ви апетит сега?
– Като оставим настрана, че задигането на улики от предварително следствие само по себе си е тежко нарушение, тук виждам само тефтер с празни страници.
Алисия пъхна нокът между обръчите на металната спирала, с която бе подвързан тефтерът, и измъкна няколко ивици хартия, заклещени там.
– Е, и?
– Откъснати страници – рече тя.
– Това ще ни е от голяма полза, няма що.
Алисия притисна първата страница от бележника към прозореца на таксито. Срещу светлината проличаха релефни следи от нещо писано, които се бяха отбелязали върху хартията. Варгас се наведе и напрегна очи.
– Числа?
Младата жена кимна.
– Има две колонки. Първата е образувана от поредица числа и букви. Втората – само от числа. Между пет и седем цифри. Погледнете внимателно.
– Виждам. Е, и?
– Числата са последователни. Започват с четирийсет хиляди триста и нещо и завършват с четирийсет хиляди четиристотин и седем или осем.
Очите на Варгас светнаха, въпреки че сянка на съмнение все още помрачаваше лицето му.
– Това би могло да бъде какво ли не – рече.
– Мерседес, дъщерята на Валс, си спомни, че в нощта, преди да изчезне, баща ѝ е говорел с телохранителя си за някакъв списък. Списък с числа...
– Не знам, Алисия. Това най-вероятно не означава нищо.
– Може би – съгласи се тя. – Как е апетитът ви?
Варгас най-сетне вдигна ръце и се усмихна.
– Щом вие каните, ще направим нещо по въпроса.
Посещението в Музея на сълзите, както и надеждата – която може би нямаше да се оправдае, – че тази абсурдна улика, открита в отпечатъците върху празна страница, би могла да ги отведе до някъде, бяха повдигнали духа на Алисия. Надушването на нова следа винаги носеше тайно удоволствие – ароматът на бъдещето, както обичаше да го нарича Леандро. Бъркайки доброто настроение с апетита, тя нападна менюто на „Каса Леополдо“ с устрема на казак и поръча храна за четирима. Варгас я остави да поръчва без възражения; когато масата се отрупа с обилни ястия, непосилни за Алисия, ветеранът полицай само изруга под нос и омете своята порция, а след нея и още няколко.
– На трапезата също сме страхотен екип – отбеляза той, режейки една волска опашка, която ухаеше превъзходно. – Вие поръчвате, а аз нагъвам.
Алисия чоплеше храната си като врабче и се усмихваше.
– Не искам да ви попарвам ентусиазма, но не възлагайте големи надежди на находката – рече Варгас. – Тези числа може да са свързани с резервни части, които е сменял шофьорът, или дявол знае какво.
– Твърде много резервни части ще да са това. Как е волската опашка?
– Образцова. Като онази, която ядох в Кордоба през пролетта на 1949-а и още я сънувам.
– Сам ли бяхте там, или с компания?
– Да не би да ме проучвате, Алисия?
– Просто ми е любопитно. Имате ли семейство?
– Всички хора имат семейство.
– Аз нямам – рязко рече тя.
– Прощавайте, не...
– Няма какво да ви прощавам. Какво ви разказа Леандро за мен?
Варгас изглеждаше изненадан от въпроса.
– Все нещо ви е казал. Или вие сигурно сте го попитали.
– Аз не съм го разпитвал. А той почти нищо не каза.
Младата жена се усмихна студено.
– Между нас да си остане. Хайде, какво ви разправи за мен?
– Вижте, Алисия, игричките, които си играете вие двамата, не са моя работа.
– А, значи ви е разказал повече, отколкото си признавате.
Варгас я погледна раздразнен.
– Каза ми, че сте сираче. Изгубили сте родителите си през войната.
– И какво друго?
– Че сте получили рана, която ви причинява хронични болки. И това влияе на характера ви.
– На характера ми.
– Да зарежем тая работа, а?
– Какво друго?
– Че сте самотен човек и ви е трудно да създавате емоционални връзки.
Алисия се изсмя неохотно.
– Така ли се изрази? С тези думи?
– Не си спомням точно. Може ли да сменим темата?
– Добре. Да поговорим за моите емоционални връзки.
Варгас подбели очи.
– Мислите ли, че ми е трудно да създавам емоционални връзки?
– Не знам и не ме засяга.
– Леандро никога не би изрекъл такава шаблонна фраза. Сякаш е взета от рубриката за интимни съвети в някое модно списание.
– Значи сигурно аз съм я измислил. Абониран съм за няколко.
– Какво точно ви каза той?
– Защо правите това, Алисия?
– Какво правя?
– Измъчвате се.
– Така ли ме виждате? Като мъченица?
Варгас я погледа мълчаливо и накрая поклати глава.
– Какво ви каза Леандро? Обещавам ви, че ако ми кажете истината, няма да ви разпитвам повече.