Полицаят прецени алтернативата.
– Каза, че според вас никой не може да ви обича, защото сама не се обичате, и не мислите, че някой някога ви е обичал. И не можете да простите това на света.
Алисия сведе поглед и издаде тих, принуден смях. Варгас забеляза, че очите ѝ се овлажниха, и се покашля.
– Мислех, че искате да поговорим за моето семейство – рече.
Алисия сви рамене.
– Родителите ми бяха от едно селце във...
– Интересувах се дали имате жена и деца – прекъсна го тя.
Варгас я изгледа напълно безизразно.
– Не – отвърна след известна пауза.
– Не исках да ви досаждам. Извинете.
Той се усмихна неохотно.
– Не ми досаждате. А вие?
– Дали имам жена и деца? – попита Алисия.
– Или каквото и да е.
– Боя се, че не – отговори тя.
Варгас вдигна за наздравица своята чаша вино.
– Да пием за самотните души.
Алисия взе чашата си и докосна неговата, като избягваше погледа му.
– Леандро е глупак – отбеляза полицаят след малко.
Тя бавно поклати глава.
– Не. Просто е жесток.
Останалата част от обяда премина в мълчание.
15
Валс се събужда в мрака. Тялото на Висенте вече не е там. Докато е спал, Мартин сигурно го е отнесъл. Само на този гад би му хрумнало да го погребе тук заедно с труп. Лепкаво петно на пода очертава мястото, което е заемало тялото. Вместо него са оставени куп вехти, но сухи дрехи и неголямо ведро, пълно с вода. Водата има вкус на метал и мирише неприятно, но когато Валс навлажнява устните си и успява да преглътне глътка, струва му се, че през живота си не е слагал в уста нещо по-вкусно. Пие до утоляване на жаждата, която е смятал за неутолима, пие, докато го заболяват стомахът и гърлото. После смъква окървавените и кирливи парцали, с които е облечен, и навлича някои от дрехите, намерени в купчината. Миришат на прах и дезинфектант. Болката в дясната ръка се е уталожила; вместо нея усеща едно тъпо туптене. Отначало не дръзва да погледне ръката си, но когато най-сетне събира смелост, вижда, че черното петно се е разпростряло и стига до китката му, сякаш я е натопил в кофа с катран. Надушва инфекцията и усеща, че собственото му тяло се разлага приживе.
– Това е гангрена – обажда се глас от мрака.
Сърцето на Валс прескача и той се обръща, за да види своя тъмничар, който седи в подножието на стълбата и го наблюдава. Валс се пита от колко ли време е там.
– Ще си изгубиш ръката. Или живота. От теб зависи.
– Помогнете ми, моля ви. Ще ви дам каквото поискате.
Мъжът го гледа безучастно.
– От колко време съм тук?
– Немного.
– За Мартин ли работите? Къде е той? Защо не идва да ме види?
Тъмничарят се изправя. Мъжделивата светлина, която се процежда от горната част на стълбището, докосва лицето му. Сега Валс вижда ясно изработената от порцелан маска, която покрива половината му лице. Боядисана е в телесен цвят. Окото е винаги отворено и не мига. Той се приближава до решетките, за да може Валс да го разгледа добре.
– Не си спомняш, нали?
Валс бавно поклаща глава.
– Ще си спомниш. Има време.
Мъжът се обръща и понечва да се качи отново по стълбите, когато Валс протяга лявата си ръка през решетките в умолителен жест. Тъмничарят се спира.
– Моля ви – призовава Валс. – Имам нужда от лекар.
Тъмничарят измъква един пакет от палтото си и го хвърля в килията.
– Реши сам дали искаш да живееш, или да изгниеш постепенно, както ти остави да изгният толкова невинни хора.
Преди да си отиде, запалва една свещ и я оставя в малка ниша, издълбана в стената.
– Моля ви, не си отивайте...
Валс чува как стъпките заглъхват и вратата се затваря. Тогава коленичи, за да вдигне пакета, увит в амбалажна хартия. Отваря го с лявата си ръка. Отначало не осъзнава какво съдържа. Едва когато взема предмета и го разглежда на светлината на свещта, проумява.
Това е дърводелски трион.
16
Барселона, майка на лабиринти, приютява в най-тъмното кътче на сърцето си плетеница от сокаци с настоящи и бъдещи руини; там безстрашни пътници и заблудени души от всякакъв вид остават завинаги пленени в един квартал, който – по липса на по-точно определение – някакъв наивен картограф е намерил за уместно да кръсти Равал. Когато Алисия и Варгас излязоха от „Каса Леополдо“, една мрежа от улички с бордеи, бардаци и базари, където всевъзможни амбулантни търговци предлагаха не съвсем легални стоки, ги посрещна с цялото си мрачно великолепие.
От обилната гощавка Варгас бе получил леко хълцане, което се опитваше да овладее, като дишаше дълбоко и се почукваше по гърдите.
– Пада ви се, като сте такъв лакомник – отбеляза Алисия.