– Някой ден може би ще я препарира и ще я сложи тук, до лъвовете, за да завърши музея на ужаса...
– Алисия! – разнесе се възторженият глас на Матиас.
Препараторът ги посрещна с топла усмивка. Той беше дребен човек с неспокойно изражение, облечен в бяла престилка. Носеше кръгли очила, които уголемяваха очите му и му придаваха донякъде комичен вид.
– Колко време мина! – възкликна Матиас, видимо развълнуван от срещата. – Мислех, че вече не живееш в Барселона. Кога се върна?
Полускрита зад завесата на задното помещение, Серафина ги наблюдаваше враждебно с черните си като въглен очи.
– Матиас, това е мой колега, дон Хуан Мануел Варгас.
Препараторът се ръкува с него, като същевременно го изучаваше с поглед.
– Имате впечатляваща колекция, дон Матиас.
– О, повечето образци са на господин Солер, основателя на фирмата. Моят учител.
– Матиас е много скромен – намеси се Алисия. – Разкажи му за бика.
Той само поклати стеснително глава.
– Само не ми казвайте, че препарирате и бойни бикове – рече Варгас.
– За него няма невъзможна поръчка – продължи Алисия. – Преди няколко години тук дойде един прочут матадор и възложи на Матиас да му препарира петстотинкилограмовия звяр, с който се бе преборил същия ден на Монументал – искаше да го подари на една кинозвезда, в която беше безпаметно влюбен... Не беше ли Ава Гарднър, Матиас?
– Какво ли не правим заради жените, а? – рече Матиас, който очевидно предпочиташе да не навлиза в тази тема.
Серафина се покашля заплашително от своя наблюдателен пост. Препараторът веднага се изпъна като струна и усмивката му се стопи.
– Какво мога да направя за вас? Имате ли някое животно, което искате да увековечите? Домашен любимец или трофей от незабравим лов?
– Истината е, че сме дошли с малко необичайна молба – подхвана Алисия.
– Тук необичайното е обичайно. Преди няколко месеца самият дон Салвадор Дали влезе през тази врата, за да попита ще можем ли да му препарираме двеста хиляди мравки. Не ви бъзикам. Когато му казах, че не ми изглежда изпълнимо, той предложи да нарисува моята Серафина в една композиция с насекоми и кардинали. Гениални приумици. Както виждате, тук не скучаем...
Алисия извади от чантата си страницата от тефтера и я разгъна.
– Искахме да те помолим да ни помогнеш с твоите лупи, за да дешифрираме текста, който се е отбелязал релефно на този лист.
Матиас взе внимателно хартията и я погледна срещу светлината.
– Алисия и вечните ѝ загадки, а? Влезте в работилницата. Да видим какво може да се направи.
Работилницата и лабораторията на препаратора представляваха малка пещера на алхимик, пълна с чудеса. Сложно съоръжение с лещи и лампи висеше от тавана, поддържано от метални кабели. Стените бяха покрити с остъклени шкафове, в които се виждаха безброй шишета и химически разтвори. Из цялото помещение бяха окачени големи илюстрации от атласи по анатомия в охров цвят, които излагаха на показ вътрешности, скелети и мускулатури на всевъзможни създания. Две широки мраморни маси заемаха средата на работилницата, която имаше вид на операционна зала, създадена за представители на друг свят. Допълваха ги метални масички, покрити с яркочервено сукно, върху които бе изложена най-чудноватата колекция от хирургически инструменти, която Варгас бе виждал някога.
– Не обръщайте внимание на миризмата – предупреди ги препараторът. – След няколко минути човек свиква с нея и вече не му прави впечатление.
Съмнявайки се в това, но без желание да му противоречи, Алисия прие предложения ѝ стол и се усмихна сърдечно на Матиас. Бе забелязала копнежа, който струеше от погледа на някогашния ѝ кандидат.
– Серафина никога не влиза тук. Казва, че смърди на умряло. На мен пък ми действа успокоително. Тук човек вижда нещата такива, каквито са, без илюзии и маски.
Матиас взе листа и го разстла върху една стъклена плоскост. С помощта на регулатор, поставен до мраморната маса, намали светлината в стаята до мъжделив зрак и запали два прожектора, които висяха от тавана. Дръпна един железен прът, поддържан от скрипец, и доближи до масата комплект от лупи с метални дръжки.
– Така и не се сбогува – рече той, без да откъсва очи от работата си. – Трябваше да науча от портиерката. Хесуса.
– Наложи се да замина много набързо.
– Разбирам.
Матиас постави стъклената плоскост между един от прожекторите и една лупа. Снопът светлина очерта браздите по листа.
– Числа – отбеляза препараторът.
Той нагласи ъгъла на лупата и отново огледа листа най-старателно.
– Бих могъл да сложа контрастно вещество на хартията, но това сигурно ще я повреди и част от цифрите може би ще се изгубят...