Варгас отиде до едно писалище в ъгъла на стаята и взе оттам няколко листа и молив.
– Позволявате ли? – попита той.
– Разбира се. Чувствайте се като у дома си.
Полицаят се доближи до масата и като се взираше в лупата, започна да преписва поредиците от числа.
– Приличат на серийни номера – отсъди Матиас.
– Защо мислиш така? – поинтересува се Алисия.
– Взаимосвързани са. Ако погледнеш първите три цифри от лявата колонка, те създават впечатлението, че образуват серия. Останалите също са последователни. Променят се само последните две цифри на всеки три или четири числа.
Матиас изгледа иронично посетителите си.
– Едва ли си струва да ви питам с какво се занимавате, а?
– Аз съм изпълнител – отвърна Варгас, който все още преписваше цифрите.
Препараторът кимна и погледна Алисия.
– Исках да ти изпратя покана за сватбата, но не знаех къде.
– Съжалявам, Матиас.
– Няма нищо. Времето лекува всичко, нали?
– Така казват.
– Ами ти как си? Щастлива ли си?
– Екстра съм.
Матиас се разсмя.
– Все същата Алисия!
– За съжаление. Дано Серафина да няма нищо против, че съм дошла тук.
Той въздъхна.
– Е, предполагам, че тя има някаква представа коя си. Това ще ми струва една малка сцена, когато седнем да вечеряме, но нищо повече. Серафина изглежда малко свадлива, ако не я познаваш добре, но има добро сърце.
– Радвам се, че си намерил жена, която да те заслужава.
Матиас я погледна в очите, без да каже нищо. Варгас се опитваше да стои настрана от този полугласен разговор, като играеше ролята на каменен гост, който преписва числа, почти не смеейки да диша. Препараторът се обърна към него и го потупа по гърба.
– Преписахте ли всичко? – попита.
– Точно това правя.
– Навярно бихме могли да монтираме страницата на една плоскост и да я сложим на прожектора.
– Мисля, че вече имам почти целия списък – рече Варгас.
Алисия стана от стола и закрачи из стаята, разглеждайки инструментите, сякаш се разхождаше из коридорите на музей. Матиас я наблюдаваше отдалече, свел очи.
– Отдавна ли се познавате? – попита препараторът.
– Само от няколко дни. Работим заедно по един административен въпрос, нищо повече – отвърна Варгас.
– Голям образ е, нали?
– Моля?
– Алисия.
– Има си своите странности, да.
– Използва ли корсета все още?
– Корсет ли?
– Аз ѝ го направих, знаете ли? По мярка. Майсторска работа, макар че не бива точно аз да го казвам. Послужих си с китова кост и ленти от волфрам. Това се нарича екзоскелет. Толкова е фин, лек и добре съчленен, че пасва почти като втора кожа. Днес не го носи. Мога да позная по начина, по който се движи. Напомнете ѝ, че трябва да го използва. За нейно добро е.
Варгас кимна, сякаш бе разбрал за какво му говори препараторът, и преписа последните цифри.
– Благодаря, Матиас. Много ни помогнахте.
– Това ни е работата.
Полицаят стана и се покашля. Алисия се обърна и двамата размениха поглед. Варгас кимна. Тя се приближи до Матиас и му отправи усмивка, която, помисли си Варгас, сигурно го прониза като кинжал.
– Е – рече Матиас напрегнато, – надявам се, че този път няма да минат години, преди да се видим пак.
– И аз се надявам.
Алисия го прегърна и му прошепна няколко думи в ухото. Матиас кимна, макар че не обви ръце около нея на свой ред. След малко тя тръгна към изхода, без да каже нищо повече. Матиас я изчака да излезе и едва тогава се обърна. Варгас му подаде ръка и препараторът я стисна.
– Грижете се за нея, Варгас, че тя няма да го направи.
– Ще се опитам.
Матиас се усмихна немощно и кимна; на вид изглеждаше млад, докато човек не го погледнеше в очите. В тях прозираше душа, състарена от тъга и угризения.
Когато прекоси изложбената зала с животните, позиращи в мрака, Серафина излезе насреща му. Очите ѝ пламтяха от гняв, а устните ѝ трепереха.
– Да не си посмял да я доведеш пак тук – предупреди го тя.
Варгас излезе на улицата и видя Алисия, подпряна на ръба на фонтана насред площада. Потриваше десния си хълбок с изкривено от болка лице. Полицаят отиде до нея и седна.
– Защо не се приберете вкъщи да си починете? И утре е ден.
Достатъчен бе само един поглед, за да ѝ предложи цигара, която споделиха мълчаливо.
– Мислите ли, че съм лош човек? – попита най-сетне тя.
Варгас се изправи и ѝ подаде ръка.
– Хайде, опрете се на мен.
Алисия се хвана за лакътя му и така, с накуцване и спиране на всеки десет-петнайсет метра, за да преглътне болката, се добраха до входа на жилището ѝ. Когато тя се опита да извади ключовете си от чантата, те паднаха на земята. Варгас ги вдигна, отключи и ѝ помогна да влезе. Стенейки, тя се подпря на стената. Полицаят огледа стълбата и без да каже дума, взе Алисия на ръце и се закатери нагоре.