Когато стигнаха до мансардата, по лицето на младата жена се стичаха сълзи от болка и гняв. Варгас я отнесе в спалнята и внимателно я положи на леглото. Събу ѝ обувките и я зави с одеяло. Шишето с хапчетата почиваше върху масичката.
– Едно или две? – попита той.
– Две.
– Сигурна ли сте?
Даде ѝ две хапчета и ѝ наля чаша вода от каната на скрина. Алисия глътна хапчетата и задиша на пресекулки. Варгас я хвана за ръката и зачака да се успокои. Тя го погледна със зачервени очи и обляно в сълзи лице.
– Моля ви, не ме оставяйте сама.
– Никъде няма да отида.
Алисия се помъчи да се усмихне. Той загаси лампата.
– Почивайте.
Варгас държеше ръката ѝ в полумрака, чувствайки как тя преглъща сълзите си и трепери от болка. Половин час по-късно пръстите ѝ отслабиха хватката си и Алисия изпадна в едно състояние между делириума и съня. Полицаят я чу да мълви безсмислени думи, докато накрая бавно заспа или изгуби съзнание. Здрачът, който се процеждаше през прозореца, очертаваше лицето ѝ върху възглавницата. За миг Варгас помисли, че прилича на умряла, и потърси пулса ѝ. Зачуди се дали тези сълзи се дължаха на травмата в хълбока ѝ, или болката извираше от по-дълбоко място.
След малко умората обори и него и той отиде да легне на канапето в трапезарията. Затвори очи и вдъхна парфюма на Алисия, който се носеше във въздуха.
– Не мисля, че сте лош човек – изрече тихо на глас за своя изненада. – Но понякога ме плашите.
18
Минаваше полунощ, когато Варгас отвори очи и завари Алисия да седи на един стол до него, увита в одеяло, и да го гледа втренчено в сумрака.
– Приличате на вампир – успя да изрече той. – Отдавна ли сте тук?
– От известно време.
– Трябваше да ви предупредя, че хъркам.
– Няма значение. С тия хапчета не бих чула и земетресение.
Варгас се надигна и потърка лицето си.
– Позволете да ви кажа, че това канапе е отвратително.
– Нямам добър усет за мебели. Ще купя нови възглавнички. Имате ли предпочитания за цвета?
– Според вашия вкус – черни и с десен на паяци или черепи.
– Вечеряхте ли нещо?
– Обядвах, вечерях и закусих за цяла седмица. Как се чувствате?
Алисия сви рамене.
– Засрамена.
– Не виждам от какво. А болката?
– По-добре е. Много по-добре.
– Защо не се върнете в леглото и не поспите още малко?
– Трябва да се обадя на Леандро.
– По това време?
– Леандро не спи.
– Като стана дума за вампири...
– Ако не му се обадя, ще стане по-лошо.
– Искате ли да изляза в коридора?
– Не – отвърна Алисия с малко закъснение.
Варгас кимна.
– Вижте, ще прескоча до моята луксозна резиденция отсреща да си взема душ и да се преоблека и ще се върна.
– Няма нужда, Варгас. Вече направихте достатъчно за мен. Отидете да си починете, че утре ни чака дълъг ден. Ще се видим сутринта на закуска.
Той я гледаше колебливо. Алисия му се усмихна.
– Всичко ще е наред. Обещавам ви.
– Държите ли револвера подръка?
– Ще спя с него, сякаш е новото ми плюшено мече.
– Вие никога не сте имали плюшено мече. Може би плюшено дяволче...
Алисия му отправи една от онези усмивки, които отварят врати и надвиват волята. Варгас сведе очи.
– Много добре. Хайде, обадете се на принца на мрака и му разкажете малките си тайни – рече той на път към вратата. – И се заключете хубаво.
– Варгас?
Полицаят се спря на прага.
– Благодаря.
– Престанете да ми благодарите за дреболии.
Тя изчака стъпките му да заглъхнат по стълбите и взе телефона. Преди да набере номера, пое дълбоко дъх и затвори очи. Директната линия в апартамента не отговаряше. Алисия знаеше, че Леандро разполага и с други стаи в хотел „Палас“, въпреки че никога не бе имала желание да го попита за какво ги използва. Обади се на рецепцията. Нощната телефонистка вече познаваше гласа ѝ и дори не беше нужно да ѝ казва кого търси.
– Един момент, госпожице Грис. Ей сега ще ви свържа с господин Монталво – изрече тя напевно въпреки късния час.
Алисия чу само едно иззвъняване, после от отсрещната страна вдигнаха телефона. Тя си представи как Леандро седи на тъмно някъде в „Палас“, съзерцава „Пласа де Нептуно“ в нозете си и небето над Мадрид, забулено с черни облаци в очакване на зората.
– Алисия – бавно изрече той с напълно безизразен глас. – Вече си мислех, че няма да ми се обадиш.
– Извинявайте. Получих пристъп.