Приказлив и оживен съм, сякаш съм си подпийнал. Трябва да поразмърдам Неудачника. И колкото и глупаво да звучи — да се убедя, че не е програма.
— Добре ме спасяваха. Просто никой не премина бариерата.
— Каква бариера?
— На съзнанието.
Неудачника е търпелив в обясненията си, но какво от това? Те не хвърлят никаква светлина върху проблема.
— Хайде да се махнем от тая гадория — посочвам с поглед клатещата се кабинка. — Нямаме много време.
— Така или иначе няма да успееш… — прошепва Неудачника, но послушно става и сяда по-встрани.
— Ще видим, ще видим…
Чакам и аз не знам какво. Обещаната от Урман акция, затварянето на нивото?
— Неудачник… може ли да те наричам така? Обичаш ли поезията?
Мълчание.
Една програма би могла да имитира разговор, като черпи отговорите си от моите думи.
Но не е способна да пише програми.
— „Почтен е чичо ми, признавам“5 — декламирам аз. — Продължавай! А? Неудачник?
Той ме поглежда с такава ирония, че ме изкарва от равновесие:
— „Когато зле се разболя“… Стрелец, само Пушкин ли знаят наизуст всички руски дайвъри?
— Анатол ли?
— Да. Той пък си спомни „оня миг прекрасен“6.
Мога само да се засмея на глупостта си. Над тези клишета, които са набити в съзнанието ми. Но вместо това питам и нещо у мен започва да се руши, може би прословутата бариера, а може би — здравият разум:
— А Дик какво ти чете? Шекспир?
— Карол — отговаря някой зад гърба ми.
Дик стои до мен. Анатол е на около пет метра разстояние, с „BFG“, готово за стрелба.
— Точно като теб седях до него — казва Дик. — Сядам…
Той сяда пред безучастния Неудачник и произнася:
Чакам като омагьосан. И Неудачника продължава:
Някъде далече-далече „Windows-Home“ надава тревожен писък и шепне:
— Непреводимо! Няма го в основния речник. Непреводимо!
Дик вдига поглед към мен и ме пита:
— Та така, значи според теб Неудачника е руснак?
Нали и Урман ми зададе същия въпрос?
— Кой си ти? — питам Неудачника. Той се усмихва и става. — Кой си ти?! — изкрещявам аз.
Неудачника казва:
Анатол се засмива високо и продължава:
Същинска лудница. И аз съм най-тъпият пациент.
— Върви си, дайвър — заповядва ми Дик. — Игрите на спасяванка свършиха. Всичко е много по-сериозно, отколкото предполагаш.
Сякаш в потвърждение на думите му над нивото изригва плътен, механичен рев на сирени, толкова силен, че ушите ми заглъхват. После настъпва тишина — само разтревожените чудовища дюдюкат, скимтят и подсвиркват. След малко от небето ги надвиква женски глас, който започва да дудне:
— Attention! Внимание! До всички, които се намират на трийсет и трето ниво на „Лабиринт на Смъртта“! Незабавно напуснете зоната на играта! Това е официално предупреждение! Имате половин минута за напускане на зоната на играта! Можете да използвате оръжието си за самоубийство и ще се върнете в залата с колоните на „Лабиринта“. Ще ви бъдат дадени всички необходими обяснения и ще ви бъдат изплатени компенсации. Внимание! До всички…
— Да ти помогна ли? — пита Анатол, като насочва към мен „BFG“-то. — Или самичък ще го направиш?
— Ще нараниш Неудачника — казвам аз. Анатол кимва, хвърля „BFG“-то и сваля от рамото си гранатомета.
Но в този момент аз изтръгвам под защитния си гащеризон кожения колан на Стрелеца. Това е най-обикновен колан — докато се намира на тялото ми.
В ръката ми ивицата кожа с бучене се свива, удължава се, обгръща се със сини искри. Маниака е конструирал „Warlock-9000“ във формата на бич.
Замах — и бичът се изопва, едвам го удържам в ръката си. Крайчецът му удря Анатол по бронираната жилетка.
Син огнен поток заструява по бича и се излива в тялото на Анатол. Това е бойно оръжие, то не прави разлика между бронята и голата плът. Дайвърът изчезва сред вихъра на виолетов пламък, пропада в земята. Но вихърът не затихва, огнената фуния бучи и бавно се разширява.
— Ти! — крещи Дик. — Ти си пренесъл вирус!
Лицата ни са обагрени от синьо сияние. Неудачника омагьосано гледа нарастващата вихрушка. Кимвам. За какво са ни думи сега?
— Петнайсет секунди… — произнася гласът в небето.
— Ти удари Анатол! Наруши кодекса на дайвърите! — Дик не се опитва да вземе оръжието си в ръце и това ме радва. Не ми се иска да го убивам.
5
А. С. Пушкин — „Евгени Онегин“, издателство „Хемус“, 1947 г., под редакцията на Х. Левенсон.
8
Л. Карол — „Алиса в огледалния свят“, превод Стефан Гечев, „Народна младеж“, София, 1969 г.