— Всичко е прекалено сериозно — повтарям думите му.
Нов звук — звън на пръсващо се стъкло, трясък на срутващи се стени, стържене на спаружен метал.
От яркочервените облаци пада сребрист пръстен. После става тъмно. Сякаш исполинска чаша захлупва трийсет и трето ниво. Бих си помислил, че капсулирането на „Лабиринта“ изглежда точно така, ако не са ужасът и объркването върху лицето на Дик.
От Ал-Кабар са се включили в играта.
Но Дик е склонен да обвинява за всичко мен. Той смъква винтовката и аз реагирам, без да мисля. Бичът го удря по врата и го обезглавява с ентусиазма на безработен палач.
— Едно-две-три! Тревата гори, Зиг-заг, зиг-заг мечът коси… — произнася Неудачника.
Хващам го за раменете и го блъсвам към огнената фуния. Зад гърбовете ни върху тялото на Крейзи Тосър лумва нов вихър.
— Защо? — успява да попита Неудачника.
Трябва да се бърза. Сега, когато хакерите на „Лабиринта“ и Ал-Кабар се сражават за трийсет и трето ниво, е най-удобното време да се офейка. „Warlock“ е не просто убиец. Това е и тунел, който пробива като свредел дълбината.
— За да има връщане назад! — крещя аз, блъсвам Неудачника към синия пламък и скачам след него.
Огън.
Падаме.
Спиралата от син огън е стената на тунела, а виолетовата мъгла е плътта му.
Под краката ни има замъглени огледала — чупим ги в полета си надолу. Отраженията на лицата приличат на сенки, пространствата — на бледи акварели.
Разрушената гара на първо ниво… болницата на двайсет и първо… катедралата на петдесето! Даже различавам озъбената муцуна на Принца на Пришълците, огнения отблясък на гранатомета, който е нарамил — но ние вече се носим по-нататък.
Дийптаунска улица — лицата на минувачите, капак на такси, рекламен надпис: „Само след като сте поработили за…“
Книжарница — дъга от корици, момиче с очила, прелистващо списание — шумоленето на страниците отеква като гръм, млад касиер…
По ръцете ми пълзят сини мълнии.
Неудачника е обгърнат от пламтящ тюркоазен ореол.
Супермаркет — право пред очите ми се мярва буркан портокалов конфитюр. Празен.
Магазин за животни. Бяло зайче в клетка…
Интересно, може ли да се халюцинира в дълбината?
„Warlock“ вече трябва да миряса. Има си вграден брояч на изминатите пространства, но Маниака не даде гаранция, че ще работи без грешка. Нямал е възможност да изпробва вируса…
Някаква немислимо плоска равнина, цялата е изпепелена, с четири пълзящи по нея коли…
Облаци или пък море от бял пух, кристални дървета чак до хоризонта, побелял старец с хламида9 до петите, който ни изпраща със смаян поглед, мелодично пеят арфи…
Моравочерен вихър, нисък бучащ рев, воня на сяра и блясък на стомана в тъмата…
Небесносини разряди пронизват всяка наша клетка, всяко косъмче на кожата пращи и боцка, сякаш се забива в тялото.
Зелена поляна, по която тича оглупяло от възторг и напираща енергия кутренце. Сподиря ни джафкане…
Спри, „Warlock“, спри!
Бушуващо море, звезди в процепите на мъглата, солен вкус върху устните, мъничка яхта, спускаща се по гребена на вълната, на носа стои, здраво хванато за въжетата, голо до кръста момче с харпун в ръка…
Полумрак, кръгла зала, стени от екрани, кресло, което прилича на трон…
Това огледало не се троши, а ни всмуква — и ни изхвърля върху студен мраморен под. Нямам време да проверя дали всичко ми е здраво.
Скачам и замахвам с бича.
Но май няма никаква опасност. На креслото трон достолепно седи набит мъж на средна възраст с невероятно разкошна и същевременно полууниформена дреха. Гърдите му са окичени с ордени. Сякаш не ни вижда — цялото му внимание е приковано от някакво същество върху най-големия екран. Съществото прилича на грамадна червена мравка.
— Ние трябва да обединим усилията си! — дудне мъжът. — Обединени, нашите раси…
Помагам на Неудачника да се изправи. Изтърсили сме се на сървъра на някаква игра. Не е зле.
— Хората показаха лъжливата си природа! — изревава мравката от екрана. — Ще превърнем в прах дори и спомена за вас!
Екранът изгасва, мъжът плътно закрива с длани лицето си и замрял в тази поза, започва да се клати като махало.
— Какво е това? — пита Неудачника.
— Игра — обяснявам аз, докато се озъртам в търсене на изход. Врата има, но едва ли се отваря. Помещението прилича на команден бункер на ракетна база от ония, дето ги показват на кино. Суровата обстановка се разчупва само от пробитата в тавана назъбена дупка — оттам все още се стеле бледолилава мъгла, ронят се и се разпадат на прах парчетата огледало. „Warlock“ продължава да работи, като по инерция се крепи на няколкото най-близки сървъра.